прахта от бричовете си.
След като си размениха нехайни поздрави, Крелим премина право към въпроса.
— Заповед от генерал Кустан. Специална задача. Трябва да дойдете с мен. Веднага.
— Ама днес ли? — ококори се Страк. — Необходимо ли е настина…
— Враговете ни не се съобразяват с нашите празници, капитане, и не са ме пратили тук, за да обсъждам този въпрос с вас. — Той се изправи на седлото и ги огледа един по един. — Напъхайте си главите в кофи с вода, ако трябва, но искам да се размърдате час по-скоро!
Роптаейки на висок глас, орките тръгнаха да си събират снаряжението.
Междувременно тълпата продължаваше да расте. Без да продумат, Крелим и помощниците му ги преведоха през площада и се отправиха към шатрата. Отвън имаше голяма група орки, както и отряд на почетната гвардия.
— Брей, имперската гвардия на Дженеста — подсвирна от учудване Алфрей.
Страк кимна, все още опитвайки се да прогони мъглата от главата си.
Слязоха от конете и Крелим нареди на оръженосците да останат отвън. Той въведе вътре Страк, Хаскеер, Алфрей, Джъп и Койла.
В шатрата имаше още часовои — живи и мъртви. Постовите, които трябваше да пазят Бретаг, бяха проснати на земята с прерязани гърла или забити в гърбовете ножове. Кръв имаше чак по стените.
Но това, което ги потресе, бе че от Бретаг нямаше и следа.
Джъп огледа празния трон и обяви:
— Хаскеер, ти май излезе прав. Този е станал и си е тръгнал.
— Но ти няма да можеш да го направиш, ако не си затвориш веднага устата.
Страк им махна да замълчат. Крелим посочи разрязания отвор в дъното на шатрата.
— Ето как са влезли.
— Защо въобще някой ще го взема? — зачуди се Койла. — Искам да кажа — за какво им е притрябвал?
Крелим сви рамене.
— Зная само едно — че празненството скоро трябва да започне и ако се разчуе, че Бретаг е изчезнал, може да има размирици.
— Меко казано — кимна Алфрей.
— Не бива да позволяваме това да се случи — продължи Крелим. — И то точно днес. Ето защо изборът падна на вашия отряд. Ще запазите случилото се в тайна. От вас се иска да откриете Бретаг и да го върнете тук.
— Ами ако не успеем? — попита Страк.
— Заповедта идва право от кралицата.
— С други думи, провалим ли се, по-добре да не се връщаме.
— Ти го каза, капитане.
Страк затвори очи и започна да масажира основата на носа си. После въздъхна и попита:
— Някакви идеи кой може да го е направил?
— Никакви. Но има една възможност. Преди няколко дни из района са се навъртали огньовници. Зърнал ги е драконов патрул вчера следобед на пътя за Хекълой.
— Само с това ли разполагаме?
Крелим кимна.
— Разчитаме на вас. Не се помайвайте повече.
Той се обърна и излезе, следван от помощниците си.
— Уф, проклет да е…
— Млъквай, Хаскеер — предупреди го с леден глас Страк.
— Огньовници? — попита Койла.
— Човешки култ. Поклонници на огъня или нещо подобно.
— Какви са? Унисти? Пантеонисти?
— Нито едните, нито другите.
— Това е магьосническа секта — поясни Алфрей.
— Какво? — подскочи Койла. — Откога хората разбират нещо от магии, че дори повече от нас, орките? Доколкото знам, бива ги само да изяждат магията.
— Може би това, че търсят магията, не означава, че я владеят — подхвърли Джъп. — Сигурно се опитват да опознаят земната енергия като другите древни народи.
— Звучи ми налудничаво — избъбри Хаскеер.
— Че какво чудно? Нали става въпрос за човеци, тъпако.
— Кого наричаш тъпак, боклук недорасъл?
— Достатъчно! — изръмжа Страк. — Никой не знае за какво може да им е притрябвал трупът на Бретаг, а и не е наша работа да гадаем. Най-важното сега е да го върнем на мястото му, инак денят може да свърши зле.
Джъп огледа района около опразнения трон.
— Може би магията ще е ключът към разрешаването на загадката — рече той. — Като например моите ясновидски способности. Те, вярно, са доста отслабнали напоследък, благодарение на тези проклетници — хората. — Той коленичи и вдигна нещо от пода до крака на трона. Беше късче плат. — Това не е от Бретаг. Грубо сукно е, не е от неговите дрехи.
— Може да е на всеки.
— Тъй де. Но не ми прилича и на униформите на пазачите. — Той вдигна глава към Страк. — Е, поне е някаква улика, ако не друго.
— И ще ти стигне ли? — попита го Алфрей. — За твоето ясновидство?
— Че знам ли? — повдигна вежди джуджето. — Напълно възможно. Ти какво смяташ, Страк?
— Ами, ти си следотърсачът. Търси.
Бяха на около десет мили западно от Каменна могила. Все още се виждаха кулите на двореца, но иззад хълмовете вече прозираха и върховете на настъпващите от север ледени планини. Заваля слаб дъжд. Той докара със себе си неприятната миризма на серни изпарения и гнило.
Орките бяха възседнали конете си и гледаха към Джъп, който бе коленичил на земята, заровил пръсти в калта, опитвайки се да напипа някоя от жилите на земната енергия. След известно време той се изправи и взе да се бърше.
— Тук силата е непостоянна. Проклети да са човеците.
— И все пак? — погледна го с надежда Страк.
— И все пак, струва ми се, че са се отправили към Таклакам.
— Доста голям район за претърсване, не смяташ ли? — обади се Койла. — Като се има предвид, че сме само трийсетина.
— Така е — съгласи се Страк. — Значи колкото по-бързо се захванем за тази работа, толкова по- големи са шансовете ни за успех.
Продължиха на запад. От време на време Джъп се обръщаше към своите умения, после продължаваше да настоява, че онези, които така упорито преследваха, са се насочили към вътрешното море.
По някое време изкачиха невисок хълм, от който съгледаха набраздената от вълни морска шир. Над морето се спускаше ниска мъгла. Водата на самия бряг бе покрита с жълтеникава пяна.
— Сега накъде? — попита Алфрей.
— Джъп, имаш ли представа накъде са тръгнали? — попита Страк.
— Тук ми е много трудно да определя. Нали знаеш, че водата заглушава магията.
— Как така? — попита Койла.
— Морето задържа магията по същия начин, по който и горските езера и отдалечените долини. Може би защото там хората не могат да се ровичкат в недрата и да прекъсват енергийните жили.
— Ако магията е повече, тя не усилва ли и ясновидските ти способности?
— Точно в това е проблемът. Сега долавям много повече сигнали. Трудно ми е да ви обясня. Нещо
