Почти веднага магьосникът се отърси от странното си състояние. Картината примигна и изчезна.
— Повече не мога да издържам — обяви той задъхано, като някой, работил тежка физическа работа.
— Хитър номер — похвали го Страк. — Сега какво ще правим?
Преди Серафейм да успее да отговори, се появи и групата на Джъп — окървавени, задъхани, но всички до един. Санара се хвърли в прегръдките на баща си.
— Дай ми инструментумите — рече Серафейм.
Страк му подаде четирите слети звезди. Магьосникът ги пое и прибави към тях петата, която досега бе в Санара. С ловки пръсти той ги съедини в едно цяло.
— Забравих да спомена нещо — призна той.
— Какво е то? — попита настръхнало Койла.
— Отварянето на портала ще доведе до освобождаването на огромно количество енергия. Напълно възможно е дворецът да бъде разрушен.
— Защо ни го казваш чак сега? — попита го тя.
— Ако ви го бях казал по-рано, бих могъл да повлияя на решението ви.
— И няма да можем да използваме портала, така ли? — попита Страк.
— Не и ако преминете бързо.
На лицата на повечето орки се четеше съмнение. Серафейм долови, че бръмченето се усилва.
— Нямате голям избор — предупреди ги той. — Или трябва да преминете през портала, или да се подготвите за хаоса, който ще настъпи тук.
Страк кимна в знак, че е съгласен.
Серафейм се приближи към една от каменните плочи около портала. Наведе се и положи внимателно върху плоския й връх слетите звезди.
— И това ли е всичко? — попита Хаскеер.
— Почакай — отвърна магьосникът.
В пространството пред портала се появи огромно мътно петно, в което постепенно започнаха да се оформят милиони мънички златисти звезди, които се въртяха в кръг. Потокът от енергия се усили и сега вече всички го почувстваха като постоянно сътресение, което преминаваше по пода.
Погледите на присъстващите бяха впити във фантастичното видение. Милионите звезди излъчваха трепкащо сияние, което озаряваше лицата им и околните стени.
— Трябва да го настроя към вашия свят — обясняваше Серафейм, докато се приближаваше към кръга.
— Колко е красиво! — прошепна Койла.
— Невероятно! — кимна Джъп.
— И е мое!
Всички се обърнаха.
На вратата стоеше Дженеста. До нея се бе изправил генерал Мерсадион с обезобразено от огромен и страшен белег лице.
— Радвам се да те видя отново, мили татко — произнесе подигравателно тя. — Водя със себе си цял почетен легион. Тъй че ми е все едно дали ще се предадете, или ще изберете смъртта.
— Дори да се предадем, пак ни чака същата участ — отвърна Санара. — Едва ли ще пропуснеш възможността да се разправиш с нас, след като ти паднем в ръчичките.
— Толкова добре ме познаваш, сестрице. И колко е приятно да те видя отново в плът и кръв. Надявам се скоро да те лиша и от двете.
— Грешиш, ако си мислиш, че ще се предадем без бой — заяви Страк. — Нямаме какво да губим.
— Ах, капитан Страк. — Тя огледа с омраза останалите орки. — И неговите Върколаци. Откога жадувам да се срещна с вас. А сега — добави тя с твърд глас, — хвърлете оръжията!
За миг настъпи суматоха и изведнъж те видяха, че към нея е хукнал Алфрей, с вдигнат за удар меч.
Мерсадион му препречи пътя. Мечът му блесна за миг, сетне потъна в гърдите на неочаквания нападател. Краката на Алфрей се подгънаха и той се олюля, загледан в опръсканите си с кръв ръце. Генералът измъкна бавно меча си.
Алфрей се люшна като пиян и падна.
В стаята се възцари абсолютно мълчание.
Сетне магията се разсея. Хаскеер, Джъп, Койла и Страк се нахвърлиха едновременно върху Мерсадион, давайки воля на гнева си. Всички останали орки щяха да постъпят по същия начин, само дето нямаше как да се доберат до генерала.
Мерсадион дори нямаше време да извика. За секунди го насякоха на парчета.
Върколаците се извърнаха и пристъпиха към Дженеста, готови да стоварят и върху нея неописуемия си гняв. Тя вече описваше невидими фигури във въздуха.
— Спрете! — викна им Серафейм.
Между дланите й се появи оранжева топка, наподобяваща миниатюрно слънце. Тя метна ръце напред. Орките се разпръснаха. Огнената топка литна със смайваща скорост, профуча ниско над главите им и се разби с трясък в отсрещната стена. Дженеста веднага се зае да оформя друга.
Но Серафейм и Санара вече се бяха доближили един до друг и се изправиха срещу нея. Те вдигнаха ръцете си напред и пред пръстите им се оформи синкава стена, като полупрозрачна завеса, обгърнала пространството около портала. Дженеста хвърли втората топка право към нея, но спотаената вътре енергия бе погълната от святкащата преграда.
В отвора на портала продължаваха да трептят безброй звезди. Но сега вече разрушителното му въздействие бе напълно осезаемо. Основите на двореца се разтърсиха от нисък и мощен тътнеж. Ала надвесени над Алфрей, орките не му обърнаха внимание.
Койла и Страк бяха коленичили до него. И двамата виждаха, че раната му е смъртоносна. Койла го улови за ръката и вдигна очи към Страк.
— Много е зле, капитане.
— Алфрей — повика го Страк. — Алфрей, чуваш ли ме?
Старият орк едва намери сили да отвори очи. Изглежда бе успокоен от близостта на своите другари.
— Ето значи… как… ще свърши…
— Не — извика Койла. — Ще се погрижим за раната ти. Аз сега…
— Не е необходимо… да… ме лъжете. Не и в този момент. Оставете ме… поне… да си отида… достойно.
— По дяволите, Алфрей — прошепна Страк. — Аз те забърках в това. Да знаеш само как съжалявам.
— Заедно се забъркахме… капитане — усмихна се отпаднало Алфрей. — Но пък… колко приключения… само.
— Да, колко приключения. И ти беше най-добрият другар, стари мошенико.
— Ще го… приема… за комплимент… с който да… се… гордея — устните му вече едва помръдваха. Страк се наведе, за да може да го чува. — Меч… — едва прошепна Алфрей.
Страк взе меча и го постави в ръцете му. Алфрей сключи окървавените си пръсти около острието. На лицето му се изписа спокойствие.
— Не забравяйте… древните обичаи — произнесе дрезгаво той. — Почитайте… нашите… традиции…
— Обещаваме — отвърна Страк. — И паметта ти. Завинаги.
Земята под тях се разтресе отново. От тавана се посипа мазилка. В другия край на стаята Дженеста, Санара и Серафейм все още бяха погълнати от невидимия двубой. От време на време полупрозрачната стена разпръскваше ярки отблясъци.
— Ще вдигна… тост… за вас… в залата на… Вартания.
Очите му се затвориха за последен път.
— Не! — извика отново Койла. — Алфрей, недей! — Тя го разтърси. — Трябваш ни, старче. Не си
