по стълбите, надявайки се да го застигне.
Горе стълбището се разделяше на две. Щом вдигна глава, Страк зърна там слуага, който се спускаше по отсрещните стълби, на не повече от двайсетина крачки пред него. Страк замахна и метна с всички сили копието. Демонът падна като камък.
Беше ранен, но не и мъртъв. Протегна един от израстъците си към звездите, които бе изпуснал на стълбите. В този момент дотича Страк и в движение отсече пипалото му. Но слуагът не се предаваше. От тялото му се стрелна друг, подобен на жило израстък и се впи в рамото на капитана. Страк отстъпи бързо назад, притиснал раната си с ръка, докато демонът бързо губеше сили. Веднага щом чудовището издъхна, Страк сграбчи звездите и побягна.
Беше се спуснал до средата на стълбището, когато дочу шум от бой. Надвеси се през перилата и погледна надолу, опитвайки се да различи силуетите на сражаващите се. Почти веднага ги позна.
Пантеонисти.
Макар и попривикнал на внезапни обрати, Страк едва не се вцепени от изненада. Единствената успокояваща мисъл бе, че, каквото и да диреха тук, пантеонистите едва ли щяха да бъдат посрещнати с разтворени обятия от слуагите. Значи съюзници, макар и не задължително приятели. Оставаха им броени секунди, преди да достигнат разклонението на стълбището и да блокират всички изходи надолу. Страк пъхна звездите в куртката си, пое си дъх и се втурна по единственото незаето стълбище.
Като се стараеше да не обръща внимание на болката от раната, която макар и сериозна, не беше смъртоносна, той спря на следващата площадка и се ослуша. Звънът на оръжията утихваше в далечината. Вероятно слуагите и пантеонистите бяха слезли надолу по другото стълбище. Стиснал меча в ръка, той продължи да се спуска, с надеждата, че ще намери друг коридор, който да го изведе в подземията.
Доколкото можеше да се ориентира, намираше се в предното крило на двореца. Спря при един прозорец и се опита да стегне ранената си ръка с набързо пригодена превръзка. С крайчеца на окото си зърна нещо да се движи. Когато вдигна глава и надзърна през строшеното стъкло, установи, че през заснеженото поле към двореца се приближава цяла армия. Предните й редици вече бяха достигнали вратата под него.
Шумът на прокрадващи се стъпки го накара да се извърне с вдигнат за удар меч.
Една сянка се метна към него от тъмния ъгъл.
Страк не можеше да повярва на очите си. А и нямаше време за това.
— Какво трябва да направя, за да те убия? — попита той. Макар че онзи срещу него вече изглеждаше наполовина мъртвец.
— Няма да е толкова лесно — отвърна Мика Лекман. В очите му сияеше безумен блясък. — Не зная как си стигнал до тук, нито как аз се озовах на това сатанинско място, но едно е сигурно — има богове, които са се погрижили за това.
Мъжът несъмнено не беше на себе си. Страк се опита да си представи как ги е преследвал, през заледената пустош, облечен в разпокъсани дрехи. Очите му бяха кървясали, пръстите на лявата ръка — почернели от измръзване.
— Лекман, това е лудост — рече той. — Откажи се.
— На онзи свят! — извика Мика и се хвърли напред, размахвайки бясно оръжието си. Страк отскочи настрани, ала ловецът на глави го последва, нанасяйки удар след удар с неизчерпаемата сила на безумец.
Страк отби поредния удар и премина в атака. Ала контраударите му изглеждаха немощни в сравнение с тези на противника. Страк вече не се съмняваше, че двубоят ще е от трудните. Двамата продължиха да си разменят ехтящи удари, като се движеха нататък по коридора. Лекман изглежда бе забравил напълно що е страх и предпазливост. Биеше се като разярено животно.
Внезапно Страк бе заслепен от ярка светлина. Отдръпна се назад, опитвайки се да възвърне зрението си. Когато най-сетне ярките точки, които танцуваха пред очите му, започнаха да се разтапят, той установи, че Лекман се е заковал неподвижно само на няколко крачки от него.
Мечът бе паднал в краката му.
А на гърдите му зееше огромна дупка. През нея се подаваха строшени ребра и кървава плът. Краищата на раната бяха обгорени и димяха. През отверстието Страк можеше да види част от стената оттатък.
Лекман сведе глава и надзърна в раната, сякаш гледката му беше просто любопитна. По нищо не личеше да изпитва каквито и да било мъки. Лицето му бе застинало в учудване. В следния миг от устата му бликна тъмна кръв, той се олюля като пиян и тупна възнак. От раната на гърба му продължаваше да се вдига пушек.
Страк все още го разглеждаше ококорено, опитвайки се да си обясни случилото се, когато от тъмнината се появи друга фигура.
В мига, в който Дженеста го позна, устата й се разкриви в зловеща усмивка. Триумфалният писък, който нададе, го прониза като нож. Тя протегна ръце, очевидно готвейки се да му отреди участта на Лекман.
Но Страк вече не беше на мястото си. Едва успя да се размине с огненото кълбо, което бе запокитила към него. Пламтящата топка се блъсна в една каменна колона на сантиметри от него и разтроши напълно мраморната й облицовка.
Без да губи повече време, Страк се втурна към следващото стълбище. Още едно огнено кълбо профуча над главата му и се удари в тавана, откъдето се посипа мазилка. Страк скочи напред и се смъкна надолу по стълбите. В коридора на долната площадка пантеонистки войници се сражаваха със слуаги. Набрал скорост, той ги подмина, без да спира, и продължи да се спуска, оставил на звездите да го водят обратно към портала.
Сега вече в него се породи надежда, че ще успее.
25.
— Усети ли нещо? — попита Серафейм, без да се обръща. Вратата към помещението все още бе запречена от димящите трупове на чудовищата.
— Да — отвърна Санара. — Те са близо.
— Кои? — попита Алфрей.
В този момент един от оръженосците при вратата даде знак с ръка. Миг по-късно малкият отряд, воден от Койла, се показа на прага.
Алфрей огледа редиците им.
— Къде е Страк?
— Надявахме се, че е тук — рече му Койла. Тя им разказа накратко случилото се.
— Във всеки случай не съм долавял смущения в мрежата на живота, които биха означавали, че е мъртъв — произнесе замислено Серафейм.
— Какво? — ококори се Хаскеер.
— Въпрос на чувствителност. Но сега нямаме време за обяснения. Звездите?
— Не зная — повдигна рамене Койла. — Може би Страк е успял да ги вземе. Изчезнаха по същото време, когато изчезна и той. Но чуйте! В двореца е нахлула цяла армия пантеонисти. Бият се със слуагите.
— Потвърждаваш това, което дъщеря ми от известно време подозираше — погледна я Серафейм. — Дженеста е тук.
— Богове!
— Трябва да намерим Страк — продължи той. — Той не бива да попада в ръцете на Дженеста.
— Ще изляза да го потърся с една група — заяви Джъп.
— Санара ще дойде с теб. А аз ще остана тук, за да мога да й прехвърлям енергия. — Той се обърна към дъщеря си. — Съгласна ли си, дъще?
