Откачи манерката и отпи няколко глътки вода. Докато я закачваше обратно на колана, долови познат мирис във вятъра. Миришеше на пелуцид. Страк поклати глава. Дали и това не беше някакъв странен ефект от съня. Той се огледа.
Зад него яздеха Койла и Алфрей. Лицата им бяха уморени, безизразни. По-нататък се виждаха колоните оръженосци. Мярна Джъп, прегърбен от умора. През няколко орки зад него яздеше Хаскеер. Изглежда забеляза, че го наблюдават, защото извъртя недоволно глава.
Страк дръпна юздите на коня.
— Поемете водачеството! — нареди той на Алфрей и Койла.
Двамата подскочиха от изненада. Единият, не разбра кой, подметна нещо. Страк не му обърна внимание. Бе съсредоточен върху Хаскеер. Препусна към него.
Когато го наближи, миризмата на пелуцид се усили и стотникът сви ръката си в юмрук, опитвайки се да скрие нещо.
— Я да видя! — нареди му с хладен глас Страк.
Хаскеер разтвори пестник с лениво покорство. На дланта му имаше малка глинена лула. Страк я дръпна.
— Кой ти разреши? — попита той.
— Че кой ни е забранявал?
— Но не съм казвал и че може. Това ти е последното предупреждение, Хаскеер. Ето ти още нещо. — Бърз като светкавица, той се наведе напред и стовари юмрук върху слепоочието на стотника. Ударът събори Хаскеер от седлото и той тупна тежко на земята.
Колоната спря. Всички гледаха към тях.
Хаскеер изстена и се надигна, олюлявайки се. За миг като че ли се поколеба дали да отвърне, но не стори нищо.
— Сега ще вървиш, докато се научиш на дисциплина — продължи Страк и даде знак на един от войниците да поеме поводите на коня.
— Не съм спал — заоправдава се Хаскеер.
— И продължаваш да упорстваш, а, стотник? Никой от нас не е спал и няма да заспи, докато аз не кажа. Ясно ли ти е? — Страк изгледа останалите. — Има ли някой на друго мнение?
Отговорът бе мълчание.
— Никой да не докосва пелуцида, докато аз не позволя! — продължи той. — Не ме интересува, че е много — не в това е въпросът. Може да е единственото, срещу което да изтъргуваме живота си при
Отново мълчание.
Койла първа го наруши.
— Изглежда скоро ще имаме новини за цилиндъра — рече тя и кимна към завоя на пътя.
Отстрани се издигаше огромна гранитна канара, назъбена, обгорена и опушена, сякаш бе преминала през гигантска пещ. Това бе граничен камък — никой от тях, дори тези, които го виждаха за първи път, не се съмняваха в това.
Дали по прищявка на боговете, или по някаква странна случайност, названието му се криеше в неговата форма.
— Демонски нокът — обяви Страк общоизвестното. — До един час ще сме в Черна скала.
11.
Страк си даваше сметка, че ако иска кампанията им да успее, трябва да прогони нежеланите видения от главата си. За щастие с навлизането във вражеската територия умът му бе зает с други неща.
Преди нападението срещу Черна скала, той нареди да изградят временен лагер. Разпратиха съгледвачи във всички посоки, а останалите войници се заеха да потягат снаряжението си.
Страк забрани да палят огньове, за да не издадат местоположението си. Колкото и да бе странно обаче, Алфрей го помоли да преразгледа решението си.
— Защо? — попита Страк.
— Закъсахме го с Дариг. Ранили са го в крака по време на боя с унистите. Въпросът е, че е в по-тежко състояние, отколкото предполагах. Има гангрена. Необходим ми е огън, за да нагрея инструментите си.
— Ще го режеш ли?
Алфрей кимна.
— По-добре да си изгуби крака, отколкото живота.
— Проклятие! Още един ранен войник, който ще трябва да носим. Само това ни липсваше, Алфрей. Как е той? — Страк кимна към Меклун.
— Не се подобрява, а има и признаци на треска.
— Ако продължаваме да окапваме в същия дух, скоро няма да има смисъл да се безпокоим какво ще направи с нас Дженеста. Както и да е, щом се налага — пали. Но нека огънят да е малък и покрит. Каза ли на Дариг?
— Той се досеща, предполагам. Колко жалко, наистина. Дариг е един от най-младите в дружината.
— Зная. Нещо друго да ти трябва?
— Имам билки, ще направя отвара, за да притъпя болката, можем да добавим и малко алкохол. Ще позволиш ли да използваме пелуцид?
— Взимай. Но сам знаеш, че не помага за болки.
— Е, поне ще му замъгли съзнанието. — След тези думи Алфрей се върна при своя пациент.
Койла зае мястото му.
— Ще ми отделиш ли минутка?
Страк изсумтя замислено.
— Какво ти е?
— Защо питаш?
— Защото напоследък не си на себе си. Унесен ми се виждаш. Пък и тази разпра с Хаскеер…
— Той си го търсеше.
— Щом казваш. Но сега говорим за теб.
— Всичко се обърка. Какво очакваш — да пея и танцувам?
— Помислих си само, че ако ти…
— Откъде тази трогателна грижа за здравето ми, десетник?
— Ти си командирът. В мой интерес е да си здрав. В интерес на всички ни.
— Няма да се огъна — ако това имаш предвид. Ще ви преведа и през тези премеждия.
Тя не отговори.
Той смени темата.
— Чу ли за Дариг?
— Да. Раната му смърди. Какво ще правим с коболдите?
Страк нямаше нищо против да разговарят за стратегия. На тази почва се чувстваше по-уверен.
— Ще ги ударим, когато най-малко очакват. Късно през нощта или призори.
— В такъв случай най-добре да тръгна със съгледвачите, за да проуча обстановката.
— Точно така. И аз ще дойда.
— Страк, Черна скала е обширно място. Ами ако коболдите са точно в центъра?
— Доколкото знам, повечето отряди са разположени извън пределите на главното селище. Вътре са настанени женските и малките. Така по-лесно ги охраняват.
— Което прави мястото двойно по-опасно. Ако се озовем в обкръжение…
— Ще внимаваме да не се случи и толкоз!
