— Добър ви ден.
— Кои сте вие? — попита тя с нескрита подозрителност. — Какво искате?
— Няма от какво да се плашите, госпожо. Ние сме скромни хорица, тръгнали по работа. — Той изгледа хората зад нея. — И май имаме нещо общо.
— И вие ли сте пантеонисти?
Точно това му трябваше.
— Да, госпожо. Богоугодни хорица като вас.
Тя изглежда леко се успокои.
Лекман освободи единия си крак от стремето.
— Имате ли нещо против да сляза?
— Не бих могла да ви спра.
Той слезе от коня, като се стараеше да се движи бавно, за да не я изплаши. Олей и Блаан последваха примера му.
Лекман се протегна.
— Цял ден яздихме. Хубаво е да си почине човек.
— Прощавайте, ако ни сметнете за негостоприемни — извини се жената, — но не можем да ви предложим нито храна, нито вода.
— Няма значение. Виждам, че и вашата не е лесна. Отдавна ли пътувате?
— Вече ми се струва цяла вечност.
— Откъде сте?
— От Женска дъбрава. Но по нашите места станаха размирици.
— Размирици има навсякъде, госпожо. Живеем в неспокойни времена.
Тя огледа Блаан и Олей.
— Приятелите ви са много мълчаливи.
— Не са сладкодумци, вярно е. Повече ги бива в работата. Но да не губим време в празни приказки. Спряхме, защото се надявахме, че ще можете да ни помогнете.
— Както вече казах, нямаме…
— Не става въпрос за това. Въпросът е, че ние търсим един… отряд, и тъй като пътувате отдавна, може би сте го видели.
— Доста малко хора срещнахме по време на пътуването.
— Не говоря за хора. Имам предвид древните народи.
На лицето й отново се изписа съмнение.
— И кой народ по-точно?
— Орките.
Лицето й трепна и това не остана скрито от погледа му.
— Ами, аз…
— Но нали ги срещнахме, мамо!
Ловците на глави извърнаха погледи. Едно малко момиче беше излязло пред групата.
— Онези смешни същества с татуировките по лицата — продължи детето. Говореше носово, сякаш имаше настинка. — Не може да не ги помниш!
Лекман вече знаеше, че са попаднали на златна жила.
— О, да — кимна жената, сякаш едва сега се бе сетила. — Наистина срещнахме една група орки, преди няколко дена. Но само се разминахме с тях. Изглежда много бързаха.
Лекман тъкмо се готвеше да продължи разпита, когато детето се приближи към него.
— Вие техни приятели ли сте? — попита то.
— Не се меси! — скастри я той, ядосан, че ги прекъсват.
Детето отстъпи уплашено назад и се скри сред групата. Но реакцията на Лекман бе изплашила и жената. Останалите пантеонисти също настръхнаха, но Лекман виждаше, че не представляват заплаха.
Той заряза приятелския маниер.
— Знаете ли накъде тръгнаха тези орки?
— Откъде да знаем? А и защо са ви притрябвали?
— Имаме да довършим една работа с тях.
— Сигурни ли сте, че не сте унисти?
Той се ухили като изгладнял плъх.
— Не сме унисти, можете да не се съмнявате.
Олей и Блаан се изхилиха неприятно.
— Кои сте вие?
— Пътешественици, които ще продължат по пътя си веднага щом получат малко сведения. — Той се огледа със зъл поглед. — Може би мъжете ви ще знаят накъде поеха орките?
— Ами те… отидоха да търсят храна.
— Позволете да се усъмня… госпожо. Мисля си, че мъжете ви ги няма никакви. — Той изгледа спътниците й. — Гледам и младежи нямате. А поне един-двама щяха да останат с вас да ви пазят.
— Наблизо са и скоро ще се върнат. — В гласа й се прокрадна отчаяние. — Ако не искате да си имате неприятности…
— Не ви бива да лъжете, госпожо. — Той втренчи поглед в момичето. — Но нека си останем приятели, какво ще кажете? Та накъде тръгнаха онези орки?
Тя прочете заплахата в очите му и сведе глава.
— Чух ги да споменават Прокоп.
— Страната на тролите? Че защо им е да ходят там?
— Откъде мога да знам?
— И нищо друго ли не казаха?
— Не, нищо.
— Съмнявам се, че ми казвате всичко, което знаете — рече той заплашително. — Може въобще да не са тръгнали за Прокоп.
— Казах ви каквото зная. Няма друго.
— Тъй, госпожо, но нямате нищо против да се уверим, нали?
Той кимна на Блаан и Олей. Тримата заобиколиха жената.
Когато приключиха и си тръгнаха, Лекман не се съмняваше, че тя бе казала истината.
Според Страк обстоятелствата налагаха да преминат към директен подход.
— Имаме само една възможност — да нападнем. Влизаме, вършим си работата и изчезваме.
— Мисля, че е подходът е правилен — присъедини се Койла. — Но все пак трябва да предвидим и затрудненията. Първо — влизането. Единственият възможен път е кладенецът в пещерата. Може въобще да не е свързан с лабиринта на тролите. А дори да е, може да е невероятно дълбок.
— Имаме предостатъчно въже. Ако трябва, ще идем да намерим още.
— Добре. Но това не изчерпва всичко, Страк. Не знаем колко са дълги тунелите долу. Каква е гаранцията, че бързо ще открием звездата? Освен това сигурно ще е непрогледен мрак. А тролите виждат чудесно в тъмнината. За разлика от нас.
— Ще направим факли.
— С което само ще се издадем. Освен това те познават терена.
— Не и дотам, докъдето се простират мечовете ни.
— Остава въпросът с измъкването. Как смяташ, че ще се получи? От само себе си?
— И преди сме си залагали главите, Койла. Няма да ме уплашат дребни трудности.
Тя въздъхна.
— Твърдо си решил, нали?
— Добре ме познаваш. Но ще взема с мен само доброволци.
— Това не ме безпокои. По-важното е да обмислим как точно да го направим. Не може просто да се хвърлим с главите напред.
— Понякога и така става. Освен ако не измислиш нещо по-добро.
