— Наистина ли?
— Зная, че това, което казваш, е истина, но не мога да вникна в него.
— В такъв случай отвори съзнанието си и ще се получи.
— И как да го сторя?
— Като не се опитваш.
— Сега пък ти говориш в гатанки.
— Истината е съвсем проста, ние сме тези, които я превръщаме в гатанки. Но скоро и ти ще разбереш.
— Кога?
— Всичко започва с този въпрос. Имай търпение, страннико. — Тя се усмихна. — Все още те наричам «странник». Дори не зная името ти.
— Нито аз твоето.
— Как ти казват?
— Страк.
— Страк. Силно име. Подхожда ти. Да… Страк. — Тя го повтори, сякаш му се наслаждаваше: — Страк…
— Страк. Страк! Страк!
Някой го разтърсваше.
— А? Какво… а ти как се казваш?
— Аз съм — Койла. Ти коя реши, че съм? Събуди се, Страк!
Той примигна и се огледа. Зазоряваше се. Бяха в Прокоп.
— Изглеждаш странно, Страк. Какво ти има?
— Ами… не… просто сънувах.
— Напоследък често ти се случва. Добре ли си?
— Да.
— Кошмар ли беше?
— Не. Съвсем не. Най-обикновен сън.
Дженеста сънуваше кръв и разрушения, страдания и отчаяние. Сънят й бе изпълнен с похот и с начин за задоволяването й.
Когато се пробуди, откри, че е в своето «светилище». Върху олтара все още лежеше изкорменото тяло на жертвата й от ритуала предната нощ — младеж от човешката раса, току-що навлязъл в зрелост. Без да поглежда към него, тя се надигна и загърна голото си тяло в кожено наметало. Чифт високи ботуши оформиха тоалета й.
Зазоряваше се, а я чакаше важна работа.
Когато излезе от помещението, часовоите тракнаха с токове.
— Последвайте ме! — нареди им тя с пресипнал глас.
Преведе ги през лабиринт от сумрачни коридори, сетне се изкачи по каменно стълбище и се озова на открито, във вътрешния двор на двореца.
Тук вече се бяха строили няколкостотин войници от армията й — избрани представители на всички отряди. Един сигурен начин мълвата за онова, което предстоеше да се случи, да се разпространи и до последния орк от ордата на Дженеста.
Войниците бяха строени с лице към забита в земята греда, висока колкото малко дърво. Пред нея бяха струпани снопове изсъхнали клони. За гредата бе завързан облечен във военна униформа орк.
Генерал Мерсадион посрещна Дженеста с дълбок поклон.
— Готови сме да започваме, Ваше Величество.
— Да прочетат обвинението.
Мерсадион кимна на оркския капитан. Той пристъпи напред и вдигна пред себе си пергаментов свитък. С гръмовен глас, заради който му бе поръчана тази неприятна задача, капитанът зачете:
— По заповед на Нейно имперско величество кралица Дженеста свеждаме до знанието ви заключенията на военния трибунал в случая с Крекнер, десетник от Имперската орда.
Всички очи се извърнаха към завързания за гредата.
— Обвиненията срещу споменатия Крекнер са както следва: Първо — че съзнателно е отказал да изпълни заповед, издадена от вишестоящ офицер, и второ, че чрез неизпълнението на тази заповед е проявил страх пред лицето на врага. Трибуналът го намира за виновен по отправените обвинения и постановява да бъде наказан така, както съответства на извършеното нарушение.
Капитанът сгъна свитъка. На площада цареше мъртвешка тишина.
Мерсадион пристъпи към завързания.
— Имаш право да помолиш кралицата за милост. Ще се възползваш ли?
— Да — отвърна Крекнер. Гласът му бе равен и силен. Очевидно бе войник с достойнство.
— Да чуем — подкани го Мерсадион.
Крекнер извърна глава към кралицата.
— Ваше Величество, не съм имал ни най-малко намерение да се възпротивявам на заповедите. Наредиха ни да подгоним врага, но на земята лежаха неколцина наши ранени другари. Задържах се само колкото да спра кръвта от раната на един от тях и, повярвайте ми, със сигурност му спасих живота. Веднага след това се хвърлих в атака. Не съм проявявал неподчинение, а по-скоро състрадание към събрат. Моля за прошка, Ваше Величество. Смятам, че присъдата ми е несправедлива.
Това вероятно бе най-дългата и най-старателно обмислената реч в живота му. Той вдигна умоляващ поглед към Дженеста.
Тя направи продължителна пауза, преди да заговори. Доставяше й удоволствие мисълта, че както осъденият, така и всички останали се надяват да прояви милост.
— Заповедите се дават, за да бъдат изпълнявани — обяви накрая. — Няма изключения… особено, за да се проявява
Тя вдигна ръка и промълви кратко заклинание. Осъденият орк се приготви да умре. Сноп ярка светлина бликна от пръстите й, изви се във въздуха и облиза клоните в краката му. Сухото дърво пламна мигновено. Жълтеникаво оранжеви езици се издигнаха нагоре.
Осъденият посрещна смъртта храбро, но към края не можа да се сдържи и писъците му отекнаха в двора. Дженеста наблюдаваше равнодушно поглъщащия го огън.
В мислите й не Крекнер, а Страк бе изгарящият на кладата.
Върколаците бяха готови за тръгване.
Страк се опасяваше, че Хаскеер ще се разсърди, задето не са го взели в отряда. Но сгреши. Десетникът прие новината без възражения. Кой знае защо това му се стори по-обезпокояващо, отколкото ако беше надигнал глас, както обикновено.
Страк отведе настрани Койла, Алфрей и Джъп и им представи плана си.
— Както вече се уговорихме, Койла ще остане в лагера с Хаскеер — рече той. — С вас ще бъде и Рефдоу.
— А пелуцидът? — попита тя.
— Събрахме го в два чувала, вместо да го държим по седлата. — Той посочи чувалите, поставени близо до завързаните коне. — Хубаво ще е да го натоварите на конете. Нека са готови за тръгване.
— Ясно. А звездите?
Страк бръкна в кесията си.
— Вземи ги. Какво ще правиш с тях, ако не се върнем, е твоя работа.
Тя огледа в продължение на няколко секунди двете звезди, сетне ги прибра в своята кесия и рече усмихната:
— Дано не стигаме дотам. А ти имаш ли някакви идеи, в случай че не се появите?
— Не и да тръгвате да ни търсите.
