Истинска ирония е, братя мои, че за целта е използвал ръцете на нечовешки създания, превръщайки ги в инструменти на своя гняв. Те са легнали със змията и змията ги е разкъсала. На всекиму заслуженото.
Той продължи нататък, като се навеждаше, за да се вгледа в лицата на избитите.
— Дълга е ръката на Всемогъщия и възмездието му не познава граници — прогърмя отново гласът му. — Той поразява съгрешилите също толкова сигурно, както награждава своите избраници.
Един от войниците го повика от другия край на лагера.
— Какво има, Калверт?
— Тази е още жива, господарю — той посочи една жена.
Имаше дълга руса коса. Гърдите й бяха окървавени, дишането — съвсем повърхностно. Животът бавно я напускаше.
Хоброу коленичи до нея. Жената го забеляза с размътен поглед и се опита да каже нещо, но се чу само хрипливо дишане.
Той се наведе.
— Говори, дете мое. Изповядай греховете си и облекчи душата си.
— Те… те…
— Кои?
— Те дойдоха… и…
— Те? Орките ли?
— Орки — за миг погледът й се проясни. — Да… орки.
— Те ли ви сториха това?
— Орки… дойдоха…
Останалите войници се струпаха около тях. Хоброу се обърна към тях.
— Видяхте ли? Нито един човек не е в безопасност от прокълнатите орки, дори глупците, които застават на тяхна страна. — Той се обърна към умиращата жена. — Накъде тръгнаха?
— Орки…
— Да, орките — той заговори бавно. — Знаеш ли накъде поеха?
Жената не отговори. Той сграбчи ръката й и я стисна.
— Накъде тръгнаха, жено?
— Пр… Прокоп…
— Боже мили! — Хоброу я пусна и се изправи. Жената се опита да вдигне ръка и да улови неговата, но не й стигнаха сили.
— На конете! — прогърмя той и очите му се озариха от сатанински блясък. — Продължаваме своя кръстоносен поход, братя мои! Скоро ще отмъстим. Господ Бог ще ви насочва и пази!
Върколаците прекараха целия ден в търсене на друг вход към Прокоп. Но дори такъв да съществуваше, беше скрит твърде добре. За щастие не срещнаха и троли.
Страк взе решение да проникнат в лабиринта през кладенеца. Щяха да започнат рано сутринта на следващия ден. Нощта вече бе паднала и тъй като се бояха, че тролите може да излязат навън по тъмно, поставиха подсилени постове. Сетне налягаха, като нагласиха оръжията до себе си.
Алфрей предложи да раздадат по малко пелуцид. Страк не възрази, но забрани да се дава на часовоите. Той самият отказа да вземе и вместо това се изтегна на едно одеяло в края на лагера и се зае да обмисля плана за предстоящите действия.
Последното, което си спомняше, преди да го обори сънят, бе натрапчивият мирис на пелуцид.
Стъмваше се и на небето вече се виждаха звезди. Бяха ярки и блестяха силно — никога не бе виждал такива.
Той стоеше на скалист хребет.
На един хвърлей копие от другата страна на пропастта се виждаше друга подобна скала, само че обрасла с дървета. Далече долу белееше пенливата повърхност на виеща се из каньона река, от която се вдигаше пара. Скалистият каньон се простираше в двете посоки, докъдето стигаше погледът.
Между двата хребета бе построен висящ мост с въжени подпори и дъски, по които да се минава.
Без да знае защо, той пристъпи на моста и тръгна към отсрещната страна. Когато наближи средата, отнякъде повя приятен прохладен ветрец, който носеше ситни капчици от реката. Страк крачеше бавно и се наслаждаваше на величествената гледка.
Оставаше му около една трета от моста, когато забеляза, че насреща му върви някой. Не можеше да различи чертите, но походката бе решителна и изпълнена с достойнство. Той продължи по моста, без да забавя крачка. Скоро вече виждаше съвсем ясно другата фигура.
Беше същата орка, която бе срещнал и предишния път. Където и да беше това.
Главата й бе украсена с яркочервени пера, а мечът й бе привързан на гърба и дръжката му се подаваше над лявото й рамо. Тя се подпираше с една ръка на въжения парапет.
Познаха се почти едновременно и тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката й.
Скоро вече стояха един срещу друг.
— Ето че пътищата ни се пресякоха отново — рече тя. — Добра среща!
— Добра среща! — отвърна той.
— Ти си странен пътешественик — рече му тя.
— Защо смяташ така?
— Винаги се появяваш и изчезваш загадъчно.
— Бих могъл да кажа същото и за теб.
— Не е така. Аз съм си тук. Ти си този, който изниква като мъгла над реката. Накъде си бе запътил?
— На никъде. Всъщност… просто разглеждах наоколо. А ти?
— Отивам там, където налагат обстоятелствата.
— Както си поставила меча, няма да можеш бързо да го извадиш.
Тя погледна неговото оръжие, което висеше в ножницата на колана.
— Защо? Моят начин е по-добър.
— В нашите земи са носели мечовете така само когато са пътешествали из безопасни страни. Но това е било много отдавна.
— Никого не заплашвам, нито очаквам някой да заплаши мен. Там, откъдето идваш, не е ли същото?
— Не.
— В такъв случай твоята страна наистина е много мрачна. Нали не те обидих с думите си?
— Не съм се обидил. Говориш самата истина.
— Може би трябва да дойдеш и да се установиш тук.
Не беше съвсем сигурен дали това е покана.
— Би било много хубаво — отвърна уклончиво. — Ще ми се да можех.
— Спира ли те нещо?
— Не зная как да стигна до тези земи.
Тя се разсмя.
— Ама наистина винаги говориш в гатанки. Как можеш да кажеш подобно нещо, след като вече си тук?
— Може да ти прозвучи глупаво, но е така. — Той се обърна и погледна надолу, към ревящата в каньона река. — Разбирам защо съм тук, колкото реката разбира защо и накъде тече. Дори по-малко от нея, защото реката винаги тече към океана и не познава времето.
Жената се приближи към него.
— Ние също не познаваме времето. Носим се по течението на реката на живота. — Тя бръкна в кесията на пояса си и извади две камъчета — малки и гладки. — Тези ги взех от брега на реката. — Тя се пресегна, разтвори шепа и камъчетата полетяха надолу. — Сега те отново се сляха с реката, както ние с теб се сливаме с реката на времето. Има някакъв таен смисъл в това, че се срещаме на моста.
— Не разбирам за какво говориш.
