Драмата бе свършила. Освободена от надзора, тълпата се раздвижваше, но все още повечето хора гледаха как издърпват трупа нагоре. Николай използва момента, за да се нареди сред първите в опашката пред сала. Би могъл да опита да наеме и платноходка, обаче щеше да струва скъпо, а след всичко преживяно искаше да отложи колкото може повече неизбежния следващ преход през планините. Мислеше си за убития. Дали не бе от хората на мосю Луи?
— Хей, глух ли си? Петнайсет франка, рекох.
— Да, да — промърмори той и измъкна шарената пачка банкноти.
Брадатото лице на собственика на сала се оживи.
— Рубли, а? Знаеш ли, че снощи…
— Знам — каза Николай.
6
Както всяка вечер, в „Байкал“ беше сумрачно, опушено и шумно. Двата полагащи се по регламент фенера пръскаха немощни жълтеникави лъчи из дългите помещения, но не успяваха да се преборят със сенките. Николай Бенев затвори тежката врата зад гърба си, закашля се от плътния дъх на тютюн и алкохол и се отдръпна към стената, за да направи път на два неясни силуета, крепящи помежду си трети.
— Ама те не ррразбират — фъфлеше печално средният. — Нищичко не разби… Нали така, а? Кажи, че е така.
— Що ли пиеш, като не можеш да носиш? — сърдито подхвърли оня отдясно. — Някой път ще си изкараш белята.
Отсреща на бара самотно примигваше пламъчето на свещ. Ориентирайки се по него, Николай предпазливо закрачи напред. Отляво като призрак изскочи сервитьорка с отрупан поднос, заобиколи го с ловко движение и се стопи в полумрака. Той неволно отстъпи настрани и едва не се блъсна в някакво дребно, мърляво човече, което бе влязло след него. Промърмори неясно извинение и понечи да продължи, но онзи се вкопчи в лакътя му.
— Мосю Бенев, чух, че имате рубли. Предлагам ви по пет долара за рубла.
— Само пет? — меко го укори Николай. — Ами ти не знаеш ли, че снощи е изгоряла къщата на стария Розенхайм?
— Знам — унило призна човечето и подсмръкна. — Нека да са шест тогава.
— Австралийски — отсече другият и като се възползва от смайването на дребния спекулант, продължи към бара.
В мътната светлина на свещта лицето на бармана Жано изглеждаше още по-жълто и костеливо, отколкото денем. Казваха, че е болен от рак и не му остава много.
— Здрасти, Ник — Жано се усмихна, искаше да бъде приветлив, но от това само съвсем заприлича на покойник. — Ще пиеш ли нещо?
Гостът поклати глава.
— Сигурен ли си? — настоя барманът. — За приятели първото може и да го минем безплатно.
— Напоследък алкохолът май не ми понася. Шефът тук ли е?
— Горе е, с отец Донован. Ако ще се качваш, пийни сто грама за подготовка. Все едно, няма да се отървеш.
Николай кимна отрицателно и тръгна да заобиколи бара. Изотзад някой го дръпна за ръкава.
— Шест и половина, мосю Бенев!
— Разкарай го — подхвърли той на Жано.
Десницата на бармана изчезна под плота и след миг се появи, въоръжена с тежък дървен чук. Дърпането престана. Освободен от досадника, Николай мина през тясната странична врата и се озова в тъмно коридорче, откъдето едва забележими в мрака стъпала водеха към горния етаж. Изкачи се по тях. Стенният фенер на площадката беше запален. Седнал в старото кресло под него, телохранителят Рико опипваше с една ръка мършава разрошена сервитьорка, с другата насочваше към стълбата тежък полицейски револвер.
— Разсейваш се на пост, а? — подкачи го Николай.
Онзи изсумтя презрително.
— Можех да те очистя още на първото стъпало. Хайде, върви и не ми пречи да си гледам работата.
Той отпусна револвера на коленете си и деловито продължи анатомичните проучвания. Жената се изкиска тихичко. Бенев отмина край тях, направи няколко крачки по коридора и без да чука, бутна вратата на кабинета.
Светлината вътре му се стори ослепителна. Горяха най-малкото десет свещи — Мишин можеше да си позволи подобен разкош. В просторната стая всичко беше червено: тежките плюшени завеси пред прозорците, копринените тапети с абстрактни релефни шарки, меката мебел, бюрото и дори масивната огнеупорна каса в ъгъла, край която провисваха диплите на руското знаме. На стената в дъното бе закачен голям, зле изрисуван портрет на генерал Головешников — направен по снимки от старите вестници, предполагаше Николай. Под него, от двете страни на изящно инкрустирана масичка за шах, седяха отец Донован и Иван Мишин. Лицата им бяха обърнати към вратата.
— Коля! — Мишин скочи, тежко закрачи напред и сякаш изпълни целия кабинет — огромен, рус, брадат и лъчезарен, облечен в бяла риза от домашно платно, син кадифен панталон и омазнено овче кожухче без ръкави. — Ела тук, синко, дай да те прегърна!
Николай изтърва раницата на пода и изпъшка в мечешките обятия на руснака. Съпротивата беше безполезна, можеше само да се свива и да изчаква отминаването на първия напор. Най-сетне Мишин го отпусна и отстъпи на една ръка разстояние.
— Къде се губиш, душо бедна? Чаках те още вчера. Бях взел да се тревожа. Ами ако са го затрили някъде, викам си. Какво щях да правя без тебе? С тоя чернокапец тук и половин свястна приказка не можеш да размениш. Виж го само, добре го виж. Не пие, не пуши, от жени не се интересува…
— И отгоре на всичко го бия на шах — ехидно подметна Донован.
— Кой, ти ли? — руснакът се втурна назад, надвеси се над масичката и бързо взе да размества костените фигури. — Дай да върнем положението, пък тогава приказвай кой кого е щял да бие.
— Пипнато — местено, нали такава ни е уговорката?
— Студен човек си ти, отче — въздъхна Мишин. — Вечно гледаш да живееш по правилата, вечно знаеш кое е праведно и кое не е. Затова си обичам Коля. Той е заблудена душа като всички нас, лута се из живота и търси достойна цел… макар че каква ли цел може да има в тоя съсипан свят?
— Всеки дири своя път към Бога — тихо изрече свещеникът. От усмивката смуглото му аскетично лице изведнъж стана меко и привлекателно. — И ти също, приятелю. Руснаците винаги са били религиозен народ.
— Кой, ние ли? — разпалено възрази Мишин. — Нищичко не разбираш от руснаци, колко пъти съм ти го казвал? Руснакът вярва в добрия господар, бил той на небето, в Москва или в губернския център. А като се разочарова — нарамва брадвата и отива да му подпали имението. Ако можехме, и на Господ щяхме да палнем имението заради всичките беди, дето ни ги струпа на главите.
Донован стана от стола. Със старата военна униформа без отличителни знаци и късо подстриганата стоманеносива коса приличаше не толкова на свещеник, колкото на пенсиониран офицер. Богохулството не го бе смутило.
— Щяхте да го направите, не се съмнявам. А сетне, Мишин, сетне? Щяхте да го обливате с пиянски сълзи и да си късате ризите още двадесет века. Може би да му изградите мавзолей. — Той се наведе над масичката и премести черния кон. — Шах и мат, драги. Помисли за друг вариант. Довиждане.
С удивително лека и пъргава въпреки накуцването походка отец Донован се озова до вратата, кимна и напусна кабинета. Мишин направи няколко крачки подир него, после спря и махна с ръка.
— Е, това най не му обичам на стария йезуит. Все гледа да докопа последната дума. А ти не стой, Коля, сядай, в краката истина няма. Сега ще ти покажа нещо. — Той отиде до шкафчето в ъгъла и измъкна отвътре две чаши и бутилка. — Автентична руска водка. Ако ти кажа колко струва на черния пазар, ще се гътнеш.
Николай седна на канапето, приведе се и взе да разкопчава раницата.
