„Велтхершер“. На връщане насам разбрах, че са блокирали и други места по границата.
— А, глупости! — Мишин помълча, докато келнерът слагаше до масата кофичките с лед и наливаше шампанско. — Демонстрират сила, перчат се пред Баумщед. Наздраве. Хванаха ли някого?
— Искаха да хванат един. Самоуби се.
Руснакът подсвирна през зъби:
— Я гледай ти! Познавам ли го?
— Точно това исках да те питам. Мисля, че е идвал веднъж-дваж в „Байкал“, и ако не греша, трябва да е от хората на мосю Луи. На около четиридесет и пет години, възпълен, с оредяла коса и с белег на лявата буза.
Гласовете от залата, звънът на чаши и дрезгавите смехове сякаш се оттеглиха някъде много далече. Мишин изглеждаше по-трезвен от всякога. Пръстите му бавно барабаняха по масата.
— Така… — каза той. — Значи това било. И ти беше там, а? Добре си се отървал, Ник, добре си се отървал…
Николай усети как косъмчетата по врата му настръхват. Щом и Иван бе започнал да го нарича Ник както всички останали, значи работата наистина беше сериозна.
— Кой беше този човек? — настоя той. — Не съм се излъгал, познаваш го, нали?
Руснакът престана да почуква по масата, вдигна чашата и съсредоточено се загледа в мехурчетата, излитащи към повърхността на шампанското.
— Всъщност даже не му знам името… От хората на мосю Луи е, в това си прав. На два пъти е използвал „Байкал“ за срещи… и сведенията ми свършват дотук. Но повярвай на опита ми, Ник, повярвай на усета на стария човек… нали си чувал, че преди Колапса работех за КГБ?… Повярвай на усета ми, заплита се такава история, че колкото по-малко си чувал за нея, толкова по-добре.
— Значи не е било обикновена хайка?
— Каква ти обикновена хайка, синко! Ако беше така, Буше нямаше да се размърда лично, че и с „Велтхершер“ отгоре на всичко. Разбери го веднъж завинаги, нашият бизнес върви като по масло. Най-често сам мосю Луи решава кого да спипат, останалото е работа на дребните полицаи. Аренс не се меси, оставя нещата на самотек. И знаеш ли защо?
Мишин помълча, пийна глътка шампанско и продължи да разглежда чашата. Споменаването на инцидента го бе променило по странен начин. От образа на веселяк, разбойник и сантиментален пияница изплуваше един друг образ, може би истинският — хладен, съсредоточен, умен и пресметлив бивш шофьор към руската мисия в ООН и сътрудник на КГБ.
— Знаеш ли защо? — натърти той. — Защото Колапсът ни върна в епохата на бароните и историята се повтаря почти без изменения. Всички са барони — и Аренс, и Баумщед, и Триумвиратът на докторите, и безбройните други дребни господарчета по целия свят. До епохата на абсолютизма е още далече, тъй че могъществото им се крепи върху неустойчивия баланс на силите. Най-важни днес са селяните, без тях градовете не биха се задържали и седмица, пак би се развилняла анархията от времето след Колапса. Но за да приемат властта на хер Аренс, те трябва да получават нещо от него. И той им го дава — илюзия за сигурност, що-годе приличен ред, защита от другите барони. При нас за плашило служи Баумщед, отвъд границата плашат селяните със смахнатия Аренс. Обаче този господин не е чак толкова смахнат. Отлично схваща, че не бива да прекалява с прегъването на пръчката. Ние му служим за отдушник, контрабандата на кибрит помага едновременно за облекчаване на горивния режим и за поддържане на строгите санкции. Разбери и запомни: мосю Луи не е противник на Буше и Аренс, а техен негласен съдружник. Равновесието е идеално — и знаеш ли кога ще рухне?
— Кога?
— Когато се появят условия за ново, по-стабилно равновесие. Когато някой се опита да обедини под своя власт разпокъсаните княжества и херцогства. От това се боя, Ник. Едва сме се опомнили от хаоса, а въртележката може да почне отново. Някога тия събития са зреели с векове, но сега всичко е друго. Щом се посъвземем, веднага си спомняме отминалото величие и бързаме — давай, давай, давай… Вече от няколко години мосю Луи не е същият. Едно време в имението му се влизаше свободно, днес е спуснал желязна завеса. Не можеш да припариш без покана. Не знам… Нищо не знам, обаче, ако предсрочно е почнала голямата игра, Аренс няма да се колебае. Просто ще бъде принуден да си заложи главата на карта. Колкото до нас, дребните риби… Как беше оная поговорка на дядо ти?
— Когато атовете се ритат, магаретата си траят.
Мишин допи чашата си и доволно примлясна, докато си наливаше още.
— Истинска славянска мъдрост. Казано по руски — моята къща е от края. Стой настрана от тия работи, Коля. Пази си рублите, поне веднъж и на тебе ти е излязъл късметът. Хич не му ги давай на онзи мошеник… А, ето го и него!
Наистина ситният спекулант стоеше край масата — решителен и непоколебим като войник от Старата гвардия при Ватерлоо, макар че пребледнялото му лице лъщеше като месечина в полумрака.
— Колко? — избуча Мишин.
— Аз… — човечето мъчително преглътна. — Петнайсет и половина, мосю Бенев.
Иван Мишин хищно изръмжа, разгърна кожухчето и изпъчи корем. В неясната светлина на фенерите маузерът изглеждаше два пъти по-голям. Натрапникът хлъцна и отскочи към съседното сепаре, изпроводен от гръмогласния смях на руснака.
— Само така с тях, Коля — поучително заяви Иван. — А ти пий, дяволе, пий, какво си се оклюмал? Имаш повод за радост — пълен джоб с рубли. Виждаш ли как се увърта около теб гнилата Европа? Душите си ще продадат за някоя и друга рубла. Така щеше да бъде, ако бяхме сполучили с Обновата, от мене да го знаеш. Ех, Колапсът… Наздраве!
Николай се насили да отпие глътка шампанско под недоверчивия му поглед. Налягаше го дрямка. Той се унесе в тревожен полусън, където монотонното бъбрене на Мишин се смесваше със спомена за мостчетата над Созе… Червеният полицейски дирижабъл… глухата тишина в изоставеното село… хлапакът на име Джовани Стерца… гърдите на Джейн… спектри и йонизация… Окото на циклона, вмъкна се в просъницата съвършено ясна идея. Вселената се разпада, рухва навсякъде и ние сме в центъра, чакайки сто милиарда звезди да се стоварят върху главите ни… като нищожни прашинки сред безкрая. Какъв смисъл има тогава светът, какъв смисъл има всичко?
За миг му се стори, че започва да разбира, че е на път да разкрие тайната, обединяваща гибелта на Земята с философските проповеди на отец Донован. Както преди два дни в мъртвото село цялото му тяло затрепера от това чувство на близост до недосегаемото. Сетне той се опомни и откри, че Мишин го разтърсва с все сила.
— Ставай, Коля, ставай! Скучно е тук. Душно е. Дай да вървим при мадам Хилда. Там е истинският живот… Не се бъркай, оправих сметката, че и ресто ми върнаха. Най-после им доказахме превъзходството на руската рубла.
Докато се надигаше, Николай хвърли поглед към недокоснатата пъстърва на масата и стомахът му се разтърси. Ще ми вземе здравето проклетият руснак, помисли той. А на него нищо му няма. С дванайсет години е по-стар от мене, как издържа на толкова пиене?
Навън хладният въздух го поободри. Мишин бързо крачеше из мрака, воден от безпогрешния усет на пияница, и при това не спираше нито за миг да говори:
— Каква нощ, а? Красота! Какви звезди! Нямаше такива звезди преди Колапса. Ти си бил малък, сигурно не помниш. Пушеци, смог, навалица… Тъй че ако погледнем обективно, и от Колапса имаше полза. С един удар премахна двата най-страшни бича на нашия двайсет и първи век — замърсяването и пренаселението. Жестоко беше, не отричам, но пък чист въздух колкото щеш… — Той шумно подуши. — Само дето много миришат пустите конски лайна. Обаче с това се свиква. Хайде, Коля, не изоставай! Още малко и сме там. При мадам Хилда сега е хубаво, светло…
И наистина беше светло. Заведението имаше вид на луксозен малък хотел — с униформен портиер, с червени пътеки и огледала по коридорите. Но най-изумителни бяха безбройните стенни свещници от полирана синя мед, всеки с по три истински запалени свещи. Пламъчета, навсякъде пламъчета — зашеметяващ разкош сред всеобщите ограничения на огъня; още по-зашеметяващ, ако човек помислеше колко подкупи са нужни за заобикаляне на жестокия контрол. Отляво бе барът, неголяма зала със светлобежови стени, по които висяха оригинали на Пикасо и Матис. Край изящните масички в стил Луи XV
