— Не ми се пие — възрази той без особена надежда, докато вадеше мушамената торба. — Преходът беше тежък.
— Тъкмо затова! — категорично заяви руснакът и пъхна в ръката му препълнена чаша. — След трудна мисия просто е задължително да удариш двеста грама. Хайде, пий… Колко носиш?
— Сто кутии по сто клечки, каквато беше уговорката.
Мишин изпразни чашата си на един дъх, отнесе торбата до масата и набра шифъра.
— Парите сега ли ще ги искаш, или после? — запита той през рамо, хвърляйки кутиите вътре.
— Друг път — Николай извади пачката от джоба си и леко я размаха. — Тия ще ми стигнат на първо време.
Руснакът захлопна касата, обърна се и присви очи.
— Рубли? Чакай да ти кажа…
— Знам — прекъсна го Николай. — Изгоряла е къщата на стария Розенхайм и тъй нататък. Ти си десетият, който ми го съобщава.
— Рубли… — умилено повтори Мишин. Той протегна ръка, изтегли от пачката една синя банкнота и се загледа в изобразената върху нея стара правоъгълна кула с петолъчка на върха. — Кремъл… Сърцето на Русия, Коля. Душата на Русия. Какво разбира онзи йезуит от руската душа? Нищо и половина! Ние своето си изстрадахме, минахме през безброй грешки и абсурди. Войни, революции, световно господство, култове, застой, перестройка, затягане… И след всичко това бяхме стигнали до истинската цел — Обновата. От Запад студените души като Донован се подсмиваха, мислеха, че започваме поредната кампания. Но Обновата… Ех, ако не беше Колапсът… Пий, дяволе! На един дъх, по славянски!
— Не ми се пие, Ваня — възрази Николай. — Уморен съм, искам да спя.
— Не ти се пие ли? — Мишин недоверчиво надзърна в отворената раница. — А какво е онова шише там?
— То е… Е, то е друга работа. Сантиментален спомен.
— И водката също е сантиментален спомен. Давай, ще ти олекне.
Нямаше измъкване. Николай въздъхна и надигна чашата. Питието миришеше на медицински спирт, най- вероятно бе евтина местна фалшификация. Съвсем ще се алкохолизирам, помисли той, усещайки как топлата вълна плъзва надолу през гърдите му.
Премятайки разсеяно синята банкнота между пръстите си, Иван Мишин кимна с удовлетворение. Очите му блеснаха.
— Слушай, Коля, имам молба. Голяма молба. Обещай, че ще я изпълниш.
— Каква? — тревожно наостри уши Николай.
— Не, ти обещай първо. Приятел не се пита. За истински приятел трябва и в огъня да влезеш.
— Добре де, обещавам. Само не ме карай да пия. Спи ми се.
Огромната лапа на Мишин се стегна около раменете му и го вдигна като перце.
— Какво значи „Спи ми се“? Има време за сън. Разбери човека, синко — душата ми изгаря! Тръгвай! Ще пропием тия пет рубли, а другото — зелен огън да го гори! Не се муси, влез ми в положението. С пари мога да те зарина, обаче тъкмо тая хартийка искам да пропием. Синята, със Спаската кула. Какво, свиди ли ти се? Хубаво де, ще ти ги платя. Ще ти дам… по пет долара за рубла.
— Един мошеник долу ми предлагаше по шест и половина — промърмори младежът.
Мишин го огледа съкрушено.
— Значи така, а? И тебе, славянската душа, те разврати гнилият Запад! Шарените хартийки ти станаха по-мили от приятеля. По десет ще ти платя. По двайсет! Гол ще тръгна заради теб, само не им се давай. Ние сме друг народ, Коля, волен народ. Нито с пари ще ни купят, нито с кибрит. На, дръж, дяволе алчен!
След кратка борба той натъпка в пазвата на Николай смачкана зелена банкнота, после изтича до бюрото, отвори чекмеджето и препаса на колана си чудовищен античен маузер.
— Да вървим! Остави раницата, ще ти пазя… сантименталния спомен. Не бой се, и аз не пия перно.
С последни остатъци от надежда за спокойна вечер Николай се опита да възрази, но Мишин сграбчи лакътя му с желязна хватка и го измъкна в коридора. Обгърна го полумрак. Край стълбището коленичилата пред креслото сервитьорка стреснато вдигна глава, а Рико бързо се приведе напред и кръстоса ръце в скута си.
— Ще ти извия врата! — закани се мимоходом Иван Мишин и докато влачеше Николай надолу по стъпалата, добави с доверителен шепот: — Жените ще го съсипят, пустия му корсиканец. Види ли фуста, очите му светват — същински мартенски котарак.
На улицата беше тъмно и хладно. Безжизнените грамади на околните сгради стърчаха като черни призраци, но нощта милосърдно прикриваше раните, които времето бе нанесло по фасадите им. Нерядко в някой прозорец примигваше плахо пламъче. Тротоарът под краката им беше неравен, с натрошени и разместени плочи. Навсякъде се носеше мирис на конски тор, размесен с дъх на плесен и воня от задръстените канали. По ясното небе трептяха едри, лъскави звезди.
Мишин се препъна в стърчаща плоча, подскочи и изруга на руски.
— Мразя го тоя град! Студен е, безчувствен! И бизнеса мразя. Мафия… Е, кажи ми, може ли славянски човек да бъде мафиот? Все едно да играеш шах с човешки фигури. Не, братко, може и да съм роден за престъпник, но не така. Друг е руският разбойник — дай му да излезе на кръстопътя с тояга в ръка и да граби дебелите търговци… И при вас, в България, някога е било така, нали? Признай, че сте имали разбойници.
— То е по-различна работа — каза Николай, като заобикаляше купчинка фъшкии. — У нас преди два-три века из планините бродели отмъстители, наричали ги хайдути. Биели се против турците.
— Против турците ли? — Мишин се почеса по тила. — И защо? Те не са лоши хора, познавах един навремето. Впрочем все тая, важен е принципът. — Изведнъж той трепна и се завъртя с ръка на пистолета. — Какво е това?
— Десет долара, мосю Бенев — долетя от мрака умолителен глас.
— Не продавам, изчезвай! — подвикна Николай и обясни, вече по-тихо: — Влачи се подире ми от половин час, иска да купува рубли.
Руснакът поклати глава.
— Не ми харесваш, Коля. С лоша компания си тръгнал, с разни дребни спекуланти. Парите си почна да жалиш за най-скъпия приятел… — Той се ослуша. Някъде далече, навярно край езерото, отекваха пистолетни гърмежи. — Стрелят… Пак стрелят… Не мога да ги търпя вече, не мога да продължавам с мафията. Ще взема да плюя на всичко, ще си направя самолета и ще полетя към Русия. Казват, че генералът още се сражава някъде в Сибир… А, ето че стигнахме. Влизай, сега ще им покажем как гуляе славянският човек!
Двамата минаха през въртящата се врата на бар „Елдорадо“ и по няколко тесни стъпала слязоха в салона — мъничко по-светъл от този на „Байкал“, защото тук се бяха сетили да сложат зад фенерите по две огледала. Мишин тласна Николай към едно празно сепаре, седна срещу него и тутакси задумка с юмрук.
— Хей! Има ли персонал тук? Кога ще ни обслужат най-сетне?
Ревът му даде ефект. Край масата се появи белокос келнер в протрит смокинг и любезно сведе глава.
— Какво ще обичате, мосю?
С небрежен жест Иван вдигна нагоре синята хартийка, стисната между показалеца и средния пръст. Келнерът се приведе още повече, почти опирайки нос в банкнотата.
— Ако не греша, това са пет рубли, мосю.
— Да! — тържествено провъзгласи руснакът. — Ние сме щастливите притежатели на пет рубли и желаем да ги пропием в недостойното ви заведение. Шампанско! Две бутилки засега… и да е студено! Хайвер, разбира се, нямате.
— Мога да ви препоръчам великолепна прясна пъстърва.
— Добре де, нека да е пъстърва — Мишин отпрати келнера с царствено махване и намигна. — Между нас казано, заведението стана твърде прилично, откакто го пое Бомон. Шампанското е винаги студено. Карат лед чак от ледника горе… Опитах и аз, обаче излиза адски скъпо… А ти какво си се умълчал? Хайде, разправяй как мина пътуването.
— Днес имаше хайка — неохотно промърмори Николай. — Водеше я лично Буше и даже бяха изкарали
