своята наука, не е изключено да се получи тъкмо това — общество, в което има и ритуално хищничество, и напреднали биотехнологии, и радиопредавания…
При мисълта за радиопредавания Борис извади от джоба си малката радиостанция и включи на прием. Гласът на Сергиенко повтаряше монотонно, с нечовешко търпение: „…или подайте сигнал. Ние продължаваме да ви търсим… Борис Дечев, вие се нуждаете от помощ. Ако ни чувате, обадете се или подайте сигнал. Ние продължаваме…“
Да, те продължаваха. Бяха овладели не само външността на капитана. Владееха и гласа му и излъчваха това предаване с надеждата да излъжат жертвата си. Един негов сигнал би бил достатъчен, за да засекат къде се намира и после…
Нещо изшумоля из клоните и чукна Борис по челото. Стреснат, той подскочи, инстинктивно хвана дребния предмет и го огледа. Беше дребно топче, покрито с тънки дървесни люспи. Отгоре се изсипаха още няколко и като се вгледа между клоните, космонавтът разбра откъде идват. Късаше ги зверчето.
Взе един от плодовете и обели люспите. Отвътре имаше твърда жълтеникава ядка с лек мирис на смола. Предпазливо я захапа, макар че вече беше сигурен в добрия избор на малкия си спътник. И имаше право — плодът се оказа вкусен, като земен лешник. Животинчето отгоре продължаваше деловито да събаря нови и нови топчета. Удивително същество… Може би беше разумно, може би не, но това нямаше значение. Важното беше друго — че присъствието му разкъсваше мъчителната завеса на самотата и вдъхваше на човека увереност. Всичко щеше да свърши добре. Само да успее да се добере до звездолета.
Вечерта настъпи неусетно. Дневната светлина се разпиля, изчезна в мътните ниски облаци и настъпи влажен мрак, сред който монотонно шушнеха безброй дъждовни капки. Зверчето се сгуши в нагръдния джоб на комбинезона и притихна. Борис лежеше с отворени очи, взираше се в тъмнината и мислеше…
Изведнъж се сепна. Заспал ли беше? Сякаш без никакъв преход се бе пренесъл в средата на нощта. Дъждът бе престанал и от разчистеното небе грееше огромната синкава луна. Сред плътната тишина долиташе ромонът на далечен поток.
Борис се надигна на лакти и седна. Чувстваше се спокоен и лек. Бавно изпълзя изпод дървото и вече знаеше какво ще види пред себе си. Сфинксът идваше към него, надигайки високо лапите си из влажната трева. Странно, сега не изглеждаше заплашителен и мисълта за бластера изчезна също тъй бързо, както се бе появила.
Деляха ги само няколко метра. Сфинксът спря и приветствено кимна:
— Добре дошъл в новия сън. Виждам, че сега си по-спокоен. Човекът вдигна рамене и смутено се усмихна.
— Какъв смисъл има да се плаша? Това е само сън, нали?
— Да — съгласи се сфинксът. — Това е само сън. Единствената ни възможност да се срещнем така…
— Как?
— Без страх. Без заплаха. Мирно — доколкото е възможно. Защото ние сме врагове наяве. Нали, Борисе? Ние сме ловец и дивеч, лъв и антилопа, орел и жерав, тиранозавър и игуанодон. Аз съм чудовището, което ще те гони докрай. А ти ще бягаш и ще се отбраняваш. Като днес.
Погледът му се плъзна по крилото, в което бе стрелял през деня, но не откри никаква следа от изгаряне.
— Защо?… — неуверено запита той. — Защо е всичко това? Ако вие наистина сте разумни същества, ако имате общество, цивилизация… Защо не искате да разберете, че идваме като приятели?
Жената-сфинкс тихичко се разсмя.
— Аз ли да ти изброявам възможните причини? Религиозни догми… омраза към чужденците… несъвпадение между научното и социалното развитие на цивилизацията…
— Наивно! — рязко я прекъсна той. — Не ми повтаряй тия предположения, които нашите експерти с години са си изсмуквали от пръстите.
— Какво друго искаш? — вдигна рамене сфинксът. — Не забравяй, това е сън. А в съня аз не мога да ти предложа друго, освен онова, което сам мислиш.
И с тези думи времето сякаш забави своя ход. В съзнанието на Борис като приливна вълна се надигна някаква неясна мисъл — не, не мисъл, просто усещане за нещо, което би сложило всичко по местата. Игра… ритуал… Да, може би. Но игра с кого? Със собствените убеждения?
Изпитваше мъчителното чувство, че отговорът на загадката се крие някъде съвсем наблизо — прост, ясен и в същото време недосегаем. Сякаш беше достатъчно да промени начина си на мислене, за да разбере истината.
После приливът на мисълта отмина, оставяйки след себе си само безпомощно разочарование.
— Не се напрягай — съчувствено се усмихна женското лице. — И не ми вярвай прекалено много. Аз съм хищникът, нали така? Значи ми е позволено да те лъжа… както направиха другите, когато искаха да те убедят, че си срещнал приятелите си. Това е част от играта. Нощен приятел… и дневен враг. Утре аз отново ще те преследвам, а ти ще бягаш и ще се защитаваш. Така ще продължаваме, докато един от нас победи. Ти си опасен, Борисе… Опасен си с това страшно оръжие. То нарушава правилата.
— Не познавам други правила, освен едно — да се боря докрай.
— Да — съгласи се сфинксът. — Ти ще се бориш докрай. Но без бластер.
Хищницата бавно приближи напред. Сянката под дървото я превърна в силует, в плътна статуя от черен мрамор. Тя протегна лапа към човека и той тревожно се отдръпна назад.
— Спокойно! — рязко изрече тя. — Колко пъти искаш да ти повтарям, че това е сън? А в съня не мога да ти сторя нищо друго, освен онова, което сам си направиш.
Борис затвори очи. Усещаше сред мириса на смола някакъв друг аромат, долитащ от тялото на сфинкса — като тежък, вълнуващ женски парфюм.
Лапата докосна кобура на бедрото му. Отвори очи и погледна надолу. С удивление видя, че лапата се е преобразила в изящна женска ръка с дълги пръсти, които ловко измъкнаха бластера, отвориха го и една по една изтърсиха енергийните капсули на земята, после върнаха оръжието на място.
„Не е сън, не е… — със слабо вълнение помисли космонавтът. — И снощи не беше сън… Отпечатъкът… Тя ме превръща в безпомощна плячка…“
Искаше да се надигне, да дръпне енергийните капсули от ръката й, но съзнанието му бавно тънеше в неудържима дрямка. Всичко наоколо се замъгляваше. Последното, което видя, беше стройният женски гръб. Хищницата, накуцвайки, се отдалечаваше през тревата, притиснала ръката към гърдите си.
Заспа.
Когато се събуди, изпод надвисналите клони долиташе мътна, сивкава зора. Наоколо царуваше влажна тишина, нарушавана само от глухото шушнене на падащите капки. Не валеше, просто мокрите дървета бавно отърсваха натегналите си корони.
Полежа отпуснат и отморен. Някъде на границата на съзнанието му плуваше споменът за някаква среща, за нещо важно и съдбоносно, но засега не искаше да мисли за него. Наблизо звучеше вече познат звук — животинчето потупваше с лапки по сухите иглички. След малко шумоленето затихна. Борис завъртя глава и видя зверчето, седнало край голяма купчина орехи. Щом забеляза погледа на човека, то посочи с лапка събраните провизии и без повече да му обръща внимание, започна да бели един от люспестите плодове.
Човекът се надигна, протегна ръка към орехите и изведнъж изохка. Беше си спомнил съня.
Ръката му сама полетя към кобура, измъкна отвътре бластера, дръпна предпазителя и отметна капака.
Зарядникът беше празен!
Дълго седя така, тъпо загледан в мястото, където трябваше да бъдат енергийните капсули. В главата му пулсираше само една мисъл. Не е сън… не е сън… не е сън… не е… По цялото му тяло се разливаше оловната тежест на безволево вцепенение. Всичко беше истина. Хищницата бе идвала през нощта, за да го лиши от защита. Сега можеше да продължи преследването, без да се бои от бластера.
Апатията изведнъж се превърна в трескава жажда за действие. Борис скочи на крака, прибра бластера в кобура и натъпка джобовете си с орехи. Седнало с нагризана ядка в ръка, животинчето смаяно го следеше с лъскавите си черни очички.
— Е, хайде, братче — каза Борис. — Потегляме. Право към „Галилей“. Всички по местата!
