— Ама аз имах по-добър план — възрази Рим-Тим-Тука.
— Знам, чух го вече. Глупав план! Онзи там няма да ти помогне. Той бяга надолу, само надолу. Търсят го Големите. Разбра ли сега?
— Не! — упорито изцвърча Рим-Тим-Тука.
— Големите го търсят — повтори Дългопаметният. — Те скоро ще го настигнат.
— Няма да го настигнат! Той е силен, ловък, знае как да се прехвърля от клон на клон като паяк!
— Ще го настигнат, още утре ще го настигнат. Ей сега ще съобщя на останалите да им предадат, че е тук.
Зверчето настръхна от огорчение и разочарование. Беше се надявало на помощ, а вместо това Дългопаметният искаше да провали умния му план. И какво излизаше? Че досадникът не е никакъв досадник, а изгнаник като него, преследван от някакъв свой Жълтоклюн. Не, да става каквото ще, Рим-Тим-Тука нямаше да се откаже от приятеля си!
Той решително остави сушените ягоди сред тревата и стана.
— Ще съобщя, ще съобщя — унесено фъфлеше Дългопаметният. — Те ще дойдат и ще им го покажа в кристалните плодове… Чакай, къде отиваш, глупаво същество? Чакай! Нали ти обясних…
Но Рим-Тим-Тука вече се отдалечаваше, без да обръща внимание на задъханите му викове. Дългопаметният въздъхна, пропълзя в хралупата си и след малко отвътре прокънтяха ударите на сигналното барабанче.
Звездите бяха изчезнали. Синкавочерни облаци, огрени по краищата от превалящата луна, бързо пълзяха по черния небосвод. Но вятърът бе високо горе. Тук, в гората, бе настъпила абсолютна, тежка тишина. Не помръдваше нито лист. Отдалече като тихо съскане долиташе шумът на прибоя и заедно с него идеше влажният, солен дъх на море.
Странно вцепенение бе обхванало лежащия човек. Не усещаше тялото си, не разбираше дали наистина е отворил очи, дали вижда всичко това наяве, или просто се е унесъл в сън, неразличим от действителността. Не мислеше за нищо. Не можеше да помръдне. Просто лежеше и гледаше към небето.
Нещо сияйно и бяло се мярна високо горе, разпери криле и полетя косо по вятъра като огромна бяла чайка, окъпана в лунните лъчи. В нощта се плъзна далечната песен на птицата — протяжна и нежна, удивително човешка, като примамлив глас на сирена, протягаща ръце към изгубения мореплавател от своето самотно островче. Унесен в нея, Борис бавно потъваше в провала на съня и с безразлично учудване виждаше все по-неясно как тя се спуска към него, разцепвайки вятъра — прекрасно и страшно белокрило видение.
Потъна в безпаметство… и като че отново се събуди. Наоколо се простираше все същата синкава нощна поляна, все същите черни дървета възправяха в небето тежката си завеса. Облаците бягаха по звездния свод и луната ту се криеше зад тях, ту изсипваше като призрачен порой ярките си лъчи. Настъпила бе пълна, някак нереална тишина.
— Хей…
Тих глас. Почти шепот. Но в безмълвието на гората той изпълни поляната, плъзна се над спящия и го погали с меките си, дълбоко кадифени нотки.
Погледът му се стрелна по пустата поляна, издигна се нагоре — и там, сред клоните на най-високото дърво зърна…
Отначало му се стори, че вижда жена. Жена с черна, блестяща коса до раменете, обвита в пухкави бели одежди. Бялото около нея се раздвижи, откри голите рамене, малките стегнати гърди, сетне и тялото по-надолу…
Сърцето му бясно удари в гърдите, избухна сред страх и въртележка от неясни, напрегнати мисли. Искаше да скочи на крака, да грабне бластера и да стреля в чудовищното видение.
— Спокойно! — тихо и властно изрече мекият глас.
Мускулите му се отпуснаха. Сърцето отново биеше бавно и размерено.
— Ти спиш — каза гласът. — Разбираш ли? Спиш, спиш, спиш и това е само сън.
— Разбира се — съгласи се той, вкопчвайки се в спасителната мисъл. Не чуваше гласа си и това още веднъж го убеди, че сънува. Сега можеше без тревога да разгледа съществото сред клоните и с отвлечено, почти лениво любопитство разбра какво е то.
Сфинкс!
Сфинксът, митичното същество отпреди хилядолетия, оживяваше в съня му. Женска глава и женско тяло до кръста, тяло на лъвица надолу и огромни бели криле, които се разперваха все повече и повече, докато съществото леко се плъзна от клона, описа широка дъга из въздуха и се спусна в тревата край едва мъждукащите въглени на догорелия огън.
— Сън — глухо повтори Борис. — Само сън…
Крилете се събраха и бързо започнаха да се смаляват. След десетина секунди не бяха нищо повече от украшения над гърба на приклекналия по котешки сфинкс. Лунната светлина матово лъщеше по женското тяло. Тъмните изтеглени очи гледаха лежащия човек сериозно и замислено, в изпъкналите египетски устни се криеше едва забележима усмивка.
— Коя си ти? — безмълвно запита Борис. — Какво искаш?
Сфинксът повдигна лапа пред лицето си, бавно измъкна острите си нокти от възглавничките им, огледа ги и отново ги скри.
— Коя съм аз? Мислех, че знаеш. Хищница… — Усмивката се разшири, разкривайки равни и бели, удивително човешки зъби. — Искам да те разкъсам. Не забравяй, Борисе. Искам да те разкъсам — и рано или късно ще го сторя.
— Защо? — неволно изохка той.
— Защо ли? Виж, това е по-умен въпрос. Помисли, приятелю. Може и да си отговориш. Но бързай, бързай, докато още си жив, защото аз съм по дирите ти.
Тя се обърна и през отново натегналата в клепките му мъгла Борис видя как в мрака се отдалечава нежният бял гръб с броеницата на гръбнака и острите лопатки, а под него — гъвкаво животинско тяло с бели лебедови криле.
Повече не сънува нищо.
Събуди се изведнъж, бодър и свеж. По цялото му тяло като поток се разливаше нова сила. Утрото бе мъгливо и хладно, но в плътния костюм не усещаше студа. Протегна се, седна и се огледа. Влажна сива пелена закриваше дърветата. Тревата тегнеше от мътно-сребриста роса. Забързано, в надпревара чуруликаха невидими птици.
Внезапно Борис трепна и настръхна въпреки топлината в костюма. Край лявата му ръка лежеше купчинка лимоненожълти кръгли плодове!
И още преди да помисли за нощните си страхове, той се разсмя с облекчение. Оставяйки зад себе си тъмна диря, през тревата се задаваше зверчето, като търкаляше пред себе си още един от плодовете.
Рим-Тим-Тука бе направил избора си.
Животинчето спря край купчинката и настойчиво зацвърча, сочейки ту човека, ту плодовете.
— Благодаря, приятелю — кимна Борис.
Взе един плод и го захапа предпазливо. Навярно заради цвета очакваше да е кисел, но под тънката жилава ципа имаше сипкава гладка маса с вкус на пъпеш. Животинчето го огледа с черните си очички, доволно кимна и на свой ред се зае със закуската.
Когато привърши, Борис стана и се запъти към близкия кръгъл извор. В сянката на надвисналия храст водата се превръщаше в огледало и той отново видя лицето си. Вчерашният напрегнат ден, изглежда, му се бе отразил добре. Макар и брадясало, лицето му имаше съвсем човешки вид, дори белегът като че бе намалял.
Напи се, наплиска лицето си със студена вода и се обърна. Зверчето миеше муцунката си с лапки. Борис се усмихна, наведе се да огледа още веднъж лицето си и замръзна.
На мекия пясък край малкото езерце тъмнееше дълбок отпечатък от лъвска лапа.
Той притисна очите си с пръсти, после отново се вгледа в следата. Сън и действителност се смесваха в
