непонятна игра, без да му обръщат внимание. Какво можеше да направи? Как да намери отново уютната си хралупа? Как да защити своя едър и глуповат спътник от… да, от крилатия звяр, който ги беше нападнал и сега бавно се приближаваше през папратите?
Първата му мисъл беше да побегне, да се скрие някъде из корените, да остави завинаги големите с техните игри. Все едно, такова малко същество като него не би могло с нищо да промени намеренията им. И Рим-Тим-Тука се готвеше да избяга, когато погледът му падна върху странното нещо, лежащо край отпуснатата ръка на неговия спътник.
Отново през главата му вихрено прелетяха гениални мисли. Припомни си как големият бе вдигнал това нещо срещу крилатия звяр и излетялата от ръката му мълния, прогони чудовището. А щом той можеше да го направи, защо да не успее и Рим-Тим-Тука?
Треперейки от страх, дребното същество пропълзя към ръката на лежащия човек.
За няколко секунди бе изпуснал звяра от поглед и когато отново се обърна към него, видя, че вече е съвсем наблизо. С отчаяно усилие завъртя насреща му тежкия предмет и заканително изцвърча:
— Назад! Не се приближавай!
Не бе очаквал да го разберат, ала чудовището ненадейно се разсмя, после сви устни и измежду тях долетя малко глухо, но съвсем понятно цвърчене:
— Остави това, малко братче! Не разбираш.
Рим-Тим-Тука знаеше, че не разбира. Но знаеше и още нещо — че няма да изостави спътника си. Заедно бяха минали през премеждията на дългия път и ако трябваше, заедно щяха да загинат. От разтрепераната му муцунка излетя вик:
— Назад!
Без да му обръща внимание, звярът продължаваше да се приближава. Дребното животинче безпомощно опипа оръжието. Как да изстреля мълнията? Може би това нещо изобщо нямаше да му се подчини.
— Не си играй — рече големият звяр. — Нищо няма да направиш, вече се погрижих за това. Бягай оттук!
Внезапно лапката на Рим-Тим-Тука хлътна в някаква широка вдлъбнатина. Нещо поддаде под нокътчетата му и светът се изпълни с ослепителна светлина. Лъхна го огнен жар и за част от секундата звярът отсреща се превърна в черен силует. Животинчето се завъртя, зърна широко разтворените очи на лежащия човек и сетне се захлупи по корем на земята, за да не вижда повече страховитите събития.
Нощта ги завари на същото място. Откъм морето повяваше хладен вятър. Тук-там просветваха дневните плодове на кристалните храсти, над тях кръжаха странни едри насекоми с пъстри полупрозрачни криле. Протяжно подсвиркваха невидими птици. Високо горе из листата шумоляха някакви зверчета.
Борис лежеше сред папратите. Дългата разкъсана рана на бедрото тръпнеше под превръзката. „Е, сфинксът пострада по-зле“ — помисли той, но тази мисъл не го успокои. Беше се отървал по чудо. Ако зверчето не се бе оказало толкова съобразително, отдавна щеше да се превърне в разкъсан труп.
Мракът се сгъстяваше. Сред папратите танцуваха светулки. През дървесните стволове проникваше бледосиният светлик на изгряващата луна. Светът замираше в хладен покой и времето сякаш едва се влачеше. Някъде отдалече долитаха бавните удари на барабанче. Наблизо папратите зашумоляха под нечии стъпки. Борис завъртя глава и в очите му от упор се вряза втренченият, загадъчен поглед на хищницата.
Знаеше, че трябва да се изплаши, да скочи, да направи нещо. Но спокойствието на нощта се разливаше из тялото му като упойка и той само леко се надигна на лакът. Сфинксът спря и приклекна на няколко крачки от него.
— Само не ми повтаряй, че всичко това е сън — дрезгаво изрече Борис и кой знае защо високият му глас го стресна повече от идването на врага. — Все едно, няма да ти повярвам.
Изящните женски устни бавно се разтегнаха в усмивка.
— И не е нужно да ми вярваш. Нали вече ти обясних, главното в играта е да изгубиш представа за реалността.
— Защо? — запита той и с удивление откри, че гърлото му е стегнато от обида.
— Защо ли? Как да ти го обясня, щом все едно, няма да повярваш на нито една моя дума? Да речем… да речем, че истината е неприемлива за тебе. Земните хора от вашата епоха са роби на предубежденията си. Хайде, признай поне пред себе си, че си готов да ме унищожиш само заради лъвското тяло и ноктестите лапи.
Той отвори уста да възрази… и премълча. Сфинксът поклати глава.
— Така е, Борисе. Моето тяло на хищник ни разделя като стена. — Звънкият женски глас изведнъж се надигна повелително. — А сега се обърни!
Преди още да успее да помисли, Борис се превъртя на другата страна и едва сега усети с целия си гръб колко е беззащитен. По гръбнака му пробягаха тръпки. Всеки миг лъвските нокти можеха да се впият в тялото му. „Сън, сън, всичко това е сън!“ — повтаряше си той, но не можеше да повярва.
— Погледни ме! — изрече хищницата.
Той се обърна и наистина като в сън видя, че лъвското тяло е изчезнало. На тревата седеше жена — гола, бяла и крехка в мрака. Няколко секунди Борис замаяно се вглеждаше в нея, докато бавно осъзна, че това е още едно от преобразуванията на сфинкса. И тутакси неволно се отдръпна, за да притисне гръб в дънера на близкото дърво.
Тя бавно се надигна и пристъпи към него. В голотата си изглеждаше беззащитна и всемогъща едновременно. Ръката на Борис напипа дръжката на бластера.
— Остави това желязо! — тонът на жената беше повелителен. — За какво ти е? Нали нямаш заряди. Бях забравила последния, но твоето животинче го изстреля. Или можеш да разговаряш с представител на чужда цивилизация само с оръжие в ръка? Там ви е грешката, Борисе. Дори в най-безумните теории сте тръгвали само от своите идеи, страхове или пороци. Ксенофобия… Та вие сте изпълнени с ксенофобия до мозъка на костите. И през ум не ти минава, че можем да имаме нещо общо.
Ръката му бе застинала. Не можеше да помръдне и гледаше как жената се приближава крачка по крачка. Протегнатата й длан се плъзна по лицето му с мека, прохладна ласка и изведнъж Борис изтръпна от желание да се отпусне, да захвърли страхове и тревоги.
— Не искаш ли да узнаеш името ми? — тихо прошепна тя. — Казвам се Олеана…
После мекото, гъвкаво тяло се притисна към него, примесвайки към мириса на трева някакъв вълнуващ, животински аромат. „Тя е хищница! Хищница!“ — помисли Борис в последен отчаян опит за самозащита, но мисълта бе абстрактна, отвлечена и като че нямаше нищо общо с ръцете, които го прегръщаха. Уморен беше — прекалено уморен от бягството. В този миг на света нямаше сила, която да го застави отново да се нагърби с товара на страха. И отхвърлил всякаква боязън, той обгърна крехките голи рамене.
Не знаеше колко време е минало. Двамата лежаха един до друг на тревата. Луната висеше високо в небето и превръщаше тялото на Олеана в съвършена статуя от синкав мрамор. Подложил ръка под главата си, Борис плъзна поглед по тънките глезени, по трогателно изпъкналите колене, по дългите бедра, плоското коремче и малката стегната гръд, вгледа се в загадъчното източно лице и зададе въпроса, който го мъчеше сега.
— Защо?
Тя надигна глава. Бе разбрала какво пита и в бадемовите очи просветна странно изражение — тъга, разочарование, насмешка или може би всичко това наведнъж.
— Не биваше да ме питаш. Не биваше да го мислиш дори — тя въздъхна. — Отново си в плен на своите представи за света. Любовта е срамна, твърдите вие. Тя трябва да се укрива, да се дарява само при строго определени условия. И не разбирате, че сте наследили от средновековието този страх — страха да откриеш душата си, да захвърлиш черупката и да се изправиш срещу света гол и беззащитен. Разбираш ли? Твоето „защо“ остава без отговор… докато не си отговориш сам.
Ръцете й се протегнаха нагоре, към тъмното небе. Извитите като раковини длани обрамчиха луната, отпуснаха се надолу… и луната покорно ги последва. Олеана се надигна и седна, стиснала в ръце светещото синкаво кълбо.
