биологична. Но защо ще ни пленяват тогава? Защо ще ни унищожават и разкъсват, вместо да ни разкажат цялата истина? Та те от дни насам хвърлят всичките си усилия, за да ме удържат в изгодната за тях роля — ролята на преследвана плячка.
Отново го обзе усещането, че е някъде съвсем близо до истината. Но мигът отмина и вместо истина остана само споменът за чудовищата в мрачната, мъхната пещера. ТОВА нито един земен човек не би сторил на себеподобния, независимо от коя епоха идва.
И все пак в главата му тъпо пулсираха двете думи, в които се криеше отговорът на всичко: ролята на плячка… ролята на плячка… ролята на плячка…
Някакъв животински инстинкт го накара да извие глава тъкмо навреме, за да види как зад него през боровете с леки скокове се задава хищницата. Тя винаги намираше следите му… да, винаги.
Знаеше какво трябва да направи. Да спре, да се обърне и да стреля, без да бърза, стиснал дръжката на бластера с две ръце, както го бяха учили на полигона. Но паниката надделя над хладния разум и Борис, без да спира, измъкна оръжието. Стреля в движение и мълнията на последния заряд опърли един дънер на метър от сфинкса. Отчаянието го разтърси и в същия миг нещо задържа левия му крак. Корен — разбра той, докато падаше напред и се търкулваше в подножието на един кристален храст. Без да мисли, тласкан само от ужаса, вдигна ръка, откъсна голямото прозрачно кълбо, надвиснало над главата му, и го запрати към Олеана. То не я достигна, разби се пред лапите й с тих звън…
… и хищницата изчезна. Целият свят трепна за част от секундата, сенките заиграха, слънцето отскочи назад по небето. Сетне всичко стихна и поразеният човек остана да лежи под кристалния храст. Не разбираше какво се е случило, знаеше само, че нещо е станало с целия свят, за да го спаси от сфинкса.
Надигна глава. Зад короните на боровете виждаше най-ниския клон на Дървото. Нещо дребно се раздвижи върху него, увисна неподвижно, после взе да се спуска надолу като паяче. На фона на небето се очерта миниатюрна човешка фигурка. Нима някой от екипажа бе успял да последва примера му?
И изведнъж разбра. Виждаше самия себе си. Кристалното кълбо го беше върнало няколко минути назад. Няколко минути… Нищожен аванс, но трябваше да го използва, преди Олеана да открие следите му със своя нечовешки нюх.
Той скочи и побягна напред. Знаеше, че почти няма надежда за успех, но трябваше да се бори докрай. Сега му оставаше бягството. Без заряди в бластера се превръщаше в безпомощна плячка за хищницата. Сега, в края на играта, тя нямаше да го пожали.
Паднал дънер преграждаше пътя му. Прескочи го и продължи да тича. Нов дънер, после още един. Преди години оттук навярно бе минал вихър, изкоренявайки боровете. Препятствията забавяха бягството му, секундите безжалостно изтичаха. Колко време бе минало? Колко му оставаше още? Бягство, само бягство… Друг шанс нямаше… Какво можеше да противопостави на лъвските ноктести лапи? Ножа? Безнадеждно. Мисли, мисли! — заповяда си той.
Един изкоренен бор бе надвиснал над земята, подпрян върху короната на отсрещното дърво. Борис приведе глава, пробяга под него и внезапно си спомни уроците на стария ловец… как му беше името? Няма значение. Час по оцеляване. Примки за водни птици… капани за дребни зверчета… мрежи за риба… лов на едри животни… Изчистете дънера от клони… Подпрете го над пътеката, по която ще мине животното… Опората трябва да бъде нестабилна…
Рязко спря, върна се назад и заработи, без да си дава време за размисъл. На тренировките подобен капан му отнемаше повече от час. Сега трябваше да го направи за няколко минути.
Смени гладкото острие на ножа с друго, назъбено, включи вибратора в дръжката и се покатери по дървото. Сечеше клоните със замах. Тялото му трепереше от напрежение, по изподраните му длани се стичаха струйки кръв. Секунди… минути… безценното време изтичаше…
Не знаеше колко е продължило всичко, но ето че стоеше на земята и оглеждаше капана. Превъзходна клопка за едър дивеч, изработена по всички правила на ловното изкуство. Отляво и отдясно падналите дървета преграждаха пътя, сред тях стърчаха и отрязаните преди малко клони. Дънерът надвисваше ниско над земята. Белите петна на мястото на отрязаното бяха замазани с пръст. Опората горе беше нестабилна, най-лекият тласък щеше да събори дървото. А Борис се бе погрижил и за това — единственият оставен клон висеше точно там, откъдето щеше да мине Олеана.
Стоеше на няколко метра от капана и чакаше. Вече нямаше сили за бягство. Всичко бе вложил в трескавата борба с дървото и сега не му оставаше нищо друго, освен да се надява на шанса си.
Хищницата се появи изведнъж. Крачеше между дърветата със стремителна, грациозна походка. Тръпки на страх пробягаха по гърба на човека, той направи крачка назад, после още една. Сфинксът го забеляза, хвърли се напред и с два скока достигна клопката. Сниши се към земята, плъзна се под дънера и с лявата ръка бутна настрани увисналия клон…
Борис затвори очи.
Глух удар… вик на болка… тих и страховит пукот на строшени кости…
Когато погледна отново, Олеана лежеше под тежкия смолист ствол. Лъвското тяло бе изчезнало, от другата страна на дънера се подаваха голи женски крака. Не бе изгубила съзнание. Разширените от болка очи гледаха право към Борис, от ъгълчето на устата й се стичаше струйка кръв. Ръцете й се раздвижиха, опитаха да надигнат тялото, но не успяха.
„Гръбнакът — помисли той. — С пречупен гръбнак е изгубила власт над тялото си.“
Знаеше, че сега трябва да бяга. Беше спечелил жестоката игра и само след четвърт час можеше да се добере до „Галилей“. Но кой знае защо, не можеше да се застави да направи първата крачка. Нещо не беше наред. Отново го засипваха въпросите без отговор, хилядите „защо“, които не можеше да реши.
Защо едно разумно същество преследва друго и иска да го разкъса?
И тогава от дълбините на съзнанието му изплува… не, не отговор, само контравъпрос. А защо едно разумно същество приема това за истина и влиза в играта?
Мисълта разтърси изтощеното му тяло. Играта беше нелепа, от самото начало го знаеше. И Олеана натрупваше безсмислица върху безсмислица сред преследването на живот и смърт. Защо?
За да го убеди, че греши?
Нима не бе решил сам, че чудовищата искат да го убият?
Кой създаваше тази жестокост? Те? Или той?
Нямаше сили да мисли. В мозъка му сякаш зъбни колела се въртяха на празни обороти, без да захапят нужната предавка. Вече не знаеше нищо, не искаше да живее в този кошмар, не искаше да стане съучастник в него, макар че бе играл играта дни наред. Той изхлипа от безпомощност и се отпусна на боровите иглички.
Бавно, с треперещи пръсти измъкна от джоба на костюма малката радиостанция. Натисна бутона и отвътре долетя глас, повтарящ монотонно, с нечовешко упорство:
— Борис Дечев, чувате ли ни? Обадете се. Ние ви чакаме. Борис Дечев, чувате ли ни? Обадете се. Ние…
— Чувам ви — глухо изрече той. — Чувам ви и бъдете проклети вовеки веков! Елате да ме разкъсате, ако трябва, защото не мога да бъда като вас. Елате и я спасете.
А после сякаш сива мъгла обви всичко наоколо. Оставаха само очите на Олеана, изпълнени с непоносима болка и укор. Отлитаха минути. От небето като черни мълнии се спуснаха огромни птици, налетяха, отхвърлиха дънера настрани, превърнаха се в мъхнати сиви паяци и забиха пипала в гърба на голото женско тяло. Незнайно откъде намерил сили, Борис скочи на крака, измъкна ножа и искаше да се хвърли върху тях. Но краката му застинаха като вкаменени. Стоеше и тъпо гледаше острието в ръката си.
Нож…
Кой има правото да забие нож в човешкото тяло?
Убиец.
Или…
… хирург.
Те стояха на върха на Дървото, сред сняг и лед, покрили със синкава броня огромните клони. Мрачен и загадъчен, светът се простираше наоколо в лунната нощ. Надясно бе океанът, наляво — безкрайна равнина,
