покрита с гори, от които нарядко се издигаха като живи планини други Дървета.
Светът, помисли Борис. Моят свят след пет века. Само пет века, но колко много промени. Вездесъщите машини са изчезнали. Човекът се е научил да управлява времето и собственото си тяло. Биологичните процеси могат да протичат с шеметна бързина, извличайки енергия направо от пространството. И всеки може да се превърне в каквото пожелае — птица, звяр… или многорък паяк, ако е лекар.
— Борисе… — тихо прошепна Олеана.
Той се обърна към нея. Голото й тяло блестеше в лунните лъчи. Студът като че нямаше власт върху нея.
— Знам за какво мислиш, Борисе. Смяташ ни за всемогъщи. Не сме. Все още се нуждаем от машини — там, където телата ни не са достатъчно силни. Понякога можем да бъдем дори безпомощни — пред човешкия страх, пред суеверната боязън от непознатото. Нали затова трябваше да те преследвам, докато осъзнаеш цялата нелепост на положението.
— Кои бяха там, на клона? — запита той.
— Знаеш кои. Сергиенко, Пинсон, Дейвидсън…
— Но те…
Олеана надигна длан към устните му.
— Не говори! Знам какво ще кажеш. Те се научиха, Борисе. Всеки може да се научи. И ти.
— И аз?
Вместо отговор тя хвана лицето му с длани, надигна се на пръсти и приближи очите си към неговите. Зениците й се превърнаха в бездънни кладенци. Някаква непреодолима сила го дръпна в мрачната пропаст, стори му се, че пада надолу, надолу, надолу и тялото му олеква, откъсва се от оковите на времето, изпълва се с неподозирана свобода, с ефирност и огромно, изумително просто знание.
Дланите се отдръпнаха.
— Ела — каза тя. — Аз ще те удържа, ако не успееш. Но ти ще успееш, както и всички други.
Лек и безплътен, изтръпнал от непоносимо очакване, той прекрачи след нея. Усети как по цялото му тяло избухва сила, как неподозирано досега знание превръща ръцете му в криле. Костюмът изпращя и раздран се свлече в краката му, докато той се хвърляше в бездната.
Две огромни бели птици летяха в лунната нощ.
Трябва да се признае, че Големите си знаеха работата. Сред необятната корона на Дървото те намериха точно къде е територията на Рим-Тим-Тука и го върнаха там. Както винаги гениалните планове на зверчето се увенчаха с успех.
Разбира се, това не го спаси от неприятности, когато откри, че през време на отсъствието му наглият Жълтоклюн е заел удобната хралупа. Наложи се да води нова война, която — иска ли питане? — завърши с бляскава победа.
Но това вече е съвсем друга история…
Информация за текста
© 1989 Любомир Николов
Сканиране, разпознаване и редакция: gogo_mir, 2010
Повестта е публикувана в няколко последователни броя на списание „Криле“ през 1989 г.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16543]
Последна редакция: 2010-07-07 18:30:00
