Събуди го едва доловимо шумолене. Някакво животинче бягаше през гъстите треви. Човекът надигна глава и опита да се огледа, но не видя нищо. Обгръщаше го плътна, топла и мека завивка. Той се протегна с удоволствие, после плъзна ръка по гърдите си и изненадано откри, че е гол. Къде се намираше? Защо беше тук? Не можеше да си припомни.
При опита да се изправи той се олюля и едва не падна отново по гръб. Нежната, пухкава материя, която го обгръщаше, не оказваше съпротивление и дори отдолу, пресована под тежестта на тялото му, не предлагаше сигурна опора. Той напрегна крака, внимателно се изправи и изведнъж главата му излезе на открито. За миг светлината на утрото го заслепи. Когато отново отвори очи, пред погледа му се разкри необикновена картина.
Намираше се в центъра на безформен бледосив облак, навярно особен вид храст. Още няколко подобни храста се полюшваха наблизо под лекия ветрец като безтегловни купчини сапунена пяна. Наоколо се издигаха дебелите, грапави стволове на вековни дървета, чиито корони се сливаха високо горе в полупрозрачен зелен свод. Земята беше покрита с плътен килим от трева, изпъстрен тук-там с ярките петна на ягодите и големя бели цветя, напомнящи лилии. Над чашките деловито кръжаха едри мъхнати насекоми, би казал пчели, ако не бяха размерите им — топчестите жълто-кафяви коремчета достигаха големината на орех.
Първото, което го порази, бе чувството за подреденост. Гората растеше свободно и все пак всичко изглеждаше грижливо оформено, като в гигантски парк. Дърветата бяха почти еднакво високи, с изключение на отделни млади издънки. Храстите растяха нарядко — ако наистина можеше да нарече храсти тези пухени облаци или странните стъкленисти структури, натежали от сияйни кристални топки. Тревата също беше еднакво висока навсякъде, сякаш грижливо подрязана. Малък поток лъкатушеше сред дърветата, проблясвайки под редките слънчеви лъчи, долетели през пролуките между листата. Картината изглеждаше мирна, позната… и все пак човекът усещаше, че нещо не е наред.
Високо горе нещо зацвърча и за секунда между клоните се мярна някакво животно. Сетне листата отново го скриха, но тренираният поглед на мъжа запази мимолетния образ — неголямо същество с пухкава жълто-черна козина, широки ципести криле и дълга тънка опашка с червеникаво пискюлче накрая.
Човекът изтръпна и неволно сви рамене от нахлулата в гърдите му тревога. Защо му се струваше толкова непознато това животно? И тези храсти…
Като се олюляваше върху несигурната опора, той излезе от пухения облак. Прохладната трева приятно погали босите му крака. С няколко крачки човекът се приближи към потока, загреба шепа вода и жадно отпи. Водата беше студена и бистра — по дъното на потока имаше само чист пясък и обли бели камъчета. Наведе се още веднъж и внезапно там, където падаше сянката на тревите, от водното огледало го погледна бледо, измъчено лице с дълбоко хлътнали очи, с неравно прорасла черна четина по брадата и с дълъг червеникав белег, пресичащ косо челото.
Отскочи назад като ударен и тихият вик на ужас избълбука безпомощно в гърлото му. Бе познал лицето си, но не успя да си зададе нито един въпрос, защото в съзнанието му със страхотна сила избухна първият спомен.
Мрак.
Болка.
Притъпените чувства изведнъж се събуждат и цялото му тяло се сгърчва от изгарянето на непоносимо мъчение. Отваря очи несъзнателно, просто от спазматично свиване на всички мускули — от пръстите до лицето. Тялото му се извива като в титаничен гърч, главата му се отмята назад и той вижда част от помещението, в което се намира — ярко осветена сводеста зала, изпълнена с тънки сребристи нишки, които се извиват като живи. Над проснатото му тяло са се привели две или три същества. Гледани отдолу, те му се струват огромни. От техните мъхести, пулсиращи тела излизат безброй израстъци и пипала, някои дебели, други тънки като косъм и той усеща как всички те се впиват в плътта му, безмилостно разкъсват, проникват все по-дълбоко. Само миг от това огнено страдание е достатъчен, за да бликнат от очите му сълзи, и той иска да се помоли безпомощно, като дете да спрат, но внезапно вижда най-страшното — карикатурните човешки лица, вмъкнати в очертанията на чудовищните паяци. „Също като в картина на Бош“ — минава през съзнанието му странно спокойна мисъл, сетне метлата на ужаса я отхвърля и гърлото му се напряга до скъсване във вик, долетял от милионнолетните дълбини на инстинкта — крясък на разкъсвано животно. Сетне всичко изчезва.
Споменът за изтезанието го разтърси, стегна вътрешностите му на възел и той безпомощно се отпусна на колене във високата трева. С мъчителни спазми празният му стомах изхвърли смес от вода и жлъчка. За малко човекът остана неподвижен, като замаян от шока, след това отново се наведе над потока и изплакна уста от горчивия вкус. Стана му по-леко. Краката му още трепереха, но успя да се изправи и да огледа тялото си.
Белезите го покриваха навсякъде — груби червени бразди с неправилно сраснали краища. Те пресичаха широките му мускулести гърди, преплитаха се по корема, изпъстряха бедрата му. Не можеше да се погледне отзад, но като изви ръка, напипа по гърба си същите следи, като че глутница хищници бе опитала да го разкъса от всички страни.
Той отново сведе поглед и неочаквано изпита смущение от голотата си. Смешно бе, но нищо не можеше да направи с това упорито чувство — усещаше се неудобно, застанал гол сред гората, и тази елементарна човешка условност се оказваше по-силна дори от страха. Бързо се върна към пухения храст и опита да откъсне парче от него. Отначало това не му се удаваше — в пръстите му оставаха само дребни, въздушно леки облачета. Трябваше да зарови ръце по-дълбоко, за да усети, че има някаква вътрешна структура от фини нишки. След няколко неуспешни опита най-сетне откъсна почти една четвърт от храста и търпеливо изскуба дълбока дупка в пуха, докато се оформи някакво подобие на торба с отвори за главата и ръцете. Импровизираната дреха обви тялото му с меко гъделичкане. Не усещаше тежестта й, нямаше го привичното притискане на плата, но поне на вид беше облечен, макар да изглеждаше доста нелепо — тумбеста мъглива топка със стърчащи от нея глава, ръце и крака.
Заниманието бе прогонило тревогата, но слабостта оставаше. Слабост от глад — подсказаха му спазмите в стомаха. Чувстваше се така, сякаш от няколко дни не бе слагал нищо в уста. Засега му помагаше това, че преди малко бе станал от сън, но разбираше, че ако не хапне нещо, скоро ще изгуби сили. Той се огледа. Прозрачните топки, увиснали по клоните на лъскавите храсти, не изглеждаха особено апетитни. Навярно бяха пълни с вода. Пухените облаци изобщо нямаха плодове. Оставаха едрите червени ягоди, които проблясваха сред тревата. Човекът откъсна една от тях и се поколеба. Изглеждаше съвсем обикновена градинска ягода, с лъскава кожичка, дребни жълти семена и черни реснички край тях. От едната страна беше разкъсана, като накълвана от птица, и това разсея съмненията му. В паметта му изплуваха думи, произнесени кой знае от кого: „Старайте се да не използвате за храна непознати плодове и растения. Ако е наложително, предпочитайте тези, които са нахапани от животни или птици.“
Захапа ягодата предпазливо, готов всеки момент да я изплюе. Но вкусът се оказа сладък и свеж. Смути го само ароматът — въпреки външния си вид плодът миришеше по-скоро на мандарина, отколкото на ягода.
Вдигна рамене и се наведе над ягодите. Тук те растяха гъсто една до друга, като засадени в леха с неправилна форма. Бързо набра пълна шепа, изправи се и отново се огледа наоколо.
Не можеше да бъде сигурен, но изглеждаше, че в една от посоките гората постепенно се сгъстява. Ако не го подвеждаше причудливата игра на светлината, това означаваше, че се намира не много далече от открито пространство в другите три посоки. Оставаше да реши накъде да тръгне. При нормални обстоятелства би избрал пътя към полето — там можеше да се ориентира много по-лесно. И в същото време усещаше непреодолимо желание да остане под прикритието на дърветата.
Какво означаваше всичко това? Дъвчейки машинално ягодите, той се помъчи да си припомни как е попаднал тук.
И откри, че няма памет.
Никога през живота си не бе изпитвал толкова странно чувство. Сякаш някакъв естествен декор в черепа му бе изчезнал и въпросите, които си задаваше, безпрепятствено се плъзгаха през съзнанието, после затихваха в очакване на отговор, ала отговор нямаше. Вместо него в съзнанието му цареше пълно мълчание
