Най-сериозна изглеждаше вероятността за среща с равностойно развита цивилизация. И тук започваха съмненията.
Оптимистите поддържаха тезата, че подобна цивилизация задължително трябва да бъде миролюбива. Едно общество, достигнало нивото на земния двадесет и първи век, твърдяха те, не може да не бъде миролюбиво. Простата логика подсказва, че в историческото си развитие всяка цивилизация рано или късно трябва да стигне до критична точка от своето развитие. В тази точка енергетичните й възможности стават толкова големи, че позволяват да бъде унищожено цялото население на планетата или поне по-голямата му част. Ако социалното и моралното ниво на цивилизацията е изостанало от научно-техническото, неизбежният резултат може да бъде само един — глобална война, която в най-добрия случай би отхвърлила обществото с хилядолетия назад. Извод: на нашето ниво и по-нагоре могат да стигнат само миролюбиво настроени същества.
Не е толкова просто, разпалено отвръщаше песимистично настроеното малцинство. Ние разполагаме единствено със собствения си исторически опит и не бива да се осланяме само на благоприятния му краен резултат. Същият този опит поднася изобилни примери, които могат да внесат немалко смут в привидно простия проблем за съотношението между морално-социалното и научно-техническото развитие. А ако пренесем проблема към едно хипотетично извънземно общество, заставаме пред уравнение с милиони неизвестни. Нима е трудно да си представим една цивилизация, относително миролюбива на собствената си планета, но крайно враждебно настроена към каквито и да било пришълци отвън?
Това би могло да бъде например общество, обединено от жестока диктатура с абсолютен контрол върху производството и потреблението на енергия. Или глобално господство на някаква религия, изповядвана от цялото население със сляп фанатизъм. Или чудовищно силна ксенофобия, обхванала същества, които иначе могат да бъдат кротки и миролюбиви. Или… В том втори от инструкциите се съдържаха стотици подобни „или“, придружени от съответни препоръки. Песимистите не твърдяха, че непременно ще излязат прави, най-често те се съгласяваха, че теориите им влизат в областта на извънредно малките вероятности. И все пак, малко смутено заявяваха те, не бива да бъдем неподготвени. Прекалено скъпо може да ни струва една грешка при първия контакт.
Борис неволно се усмихна. Навярно гледката на звездолета го бе успокоила, щом си позволяваше да разсъждава за видовете контакти. Положението му си оставаше все така напрегнато, но поне знаеше какво да прави — колкото се може по-бързо да стигне долу и да се добере до кораба. Той решително закрачи напред и изведнъж спря. Някой бе извикал името му.
Обърна се, очаквайки отново да види говорещия прозрачен овал, и изтръпна от изненада и радост. След него тичаха хора! Петима на брой, облечени в оперативни костюми, и окраската на костюмите беше отрегулирана на ярко оранжево, за да се забелязва отдалече. Но сега нямаше нужда от това. Деляха ги не повече от петдесет метра и Борис отлично разпознаваше всеки от тях — дребния Окаяма, пшеничнорусия капитан Сергиенко, мършавия Рон Дейвидсън, за който на шега казваха, че има само профил, огромния широкоплещест Густавсон и веселяка Жак Пинсон, с който бяха изиграли толкова партии шах.
Те спряха едновременно — чакаха го да се върне назад. И тласкан от избухналата в гърдите му радост, Борис се втурна към тях, без да избира пътя. В главата му пулсираше само една мисъл — край, край, край на страха и напрежението, край на неизвестността! Другарите бяха тук, те щяха да му разкажат какво се е случило, как е изгубил паметта си и защо се е озовал сам в короната на фантастичното дърво. Те щяха да му помогнат, да го свалят долу, да го отведат зад дебелите стени на звездолета…
Нещо се заплете в босите му крака, препъна го и той полетя настрани. Тялото му се преметна един, два, три пъти. Опората изчезваше, той падаше по стръмния склон и отдолу вече нямаше нищо освен пропаст. Ръцете му безпомощно браздяха рядката трева. Неочаквано напипа жилавото стъбло на храст, израсъл отстрани на клона, и с все сила се вкопчи в него. Очите му инстинктивно се насочиха нагоре, откъдето трябваше да дойде спасението.
Видението трая само секунда или две, но му се стори, че всичко става безкрайно бавно. Петимата се бяха хвърлили напред в еднакъв нечовешки, невъобразимо мощен скок. Те летяха като изстреляни от катапулт — и Сергиенко, и Густафсон, и Окаяма, и Дейвидсън… и на два метра пред тях — Жак, усмихнатият приятел Жак.
В тези дълги части от секундата, шибнато от напрежението на смъртната опасност, съзнанието на Борис работеше на пределни обороти, без да изпуска и най-малката подробност. То безпогрешно хвана мига, когато оранжевият костюм на приятеля Жак се пропука на гърдите и отвътре започна да се измъква тялото — все още човешко, но вече леко променено. А след още секунда чудовищната метаморфоза бе завършена. Ръцете на Жак се издължиха, превърнаха се в тънки, костеливи крайници с двойно по-дълги пръсти, а от гърдите на топчестото тяло израснаха още две — по-къси, но широко разперени, готови да хванат жертвата. Разкъсаният костюм се развяваше във въздуха, закачен за кривите, дебели крака, завършващи с грубо подобие на птичи лапи. И най-страшното беше лицето — все така усмихнатото, непроменено лице на втория пилот Жак Пинсон, прикачено върху отвратителната паякообразна фигура.
Всемогъщият прастар страх от падането бе накарал Борис да направи онова, което са правили преди стотици хиляди години косматите прадеди на човека — да търси опора на всяка цена, да се закачи с нокти и зъби над смъртоносната пропаст. Но сега някъде дълбоко в подсъзнанието му се плисна вълната на също тъй древна боязън и мисълта нямаше нито сили, нито време да я преодолее. От кладенеца на родовата памет преля навън ужасът пред онова, безименното, което се спотайва в дългата нощ пред входа на пещерата, пред което безсилните първобитни хора се свиват на топка край огъня, до скимтящите кучета. Върколак, звяр, който се превръща в човек, човек, който се превръща в звяр…
Пръстите му се разтвориха.
Едва ли разумът би успял да го спаси. Борис не се и опита да мисли. Командваше го само една сила — пълният автоматизъм на тялото, придобит в безброй часове жестоки тренировки. Всъщност в главата му нямаше нищо освен някакво смътно удивление пред собствената сръчност. Първото движение на тялото го обърна надолу и той видя под себе си дълго езеро, разляло се по повърхността на по-долния клон. Още едно извъртане — пред погледа му се мярна звярът, увиснал и с шестте си крайника върху отвесната кора. Сините човешки очи безизразно се вглеждаха подир падащата плячка.
Едва по-късно Борис щеше да разбере, че го е спасило невероятно стечение на обстоятелствата. При нормално разстояние между клоните дори водата не би успяла да смекчи достатъчно падането. Но тук те бяха съвсем близо — деляха ги не повече от тридесет метра. Борис се извъртя по котешки — с крайчеца на окото си забеляза нещо оранжево, летящо подир него, ала вече нямаше време да го разгледа — изпъна тяло и се заби отвесно в гладката повърхност на езерото.
Скокът завърши класически. Замайването от удара не му попречи да опише широка дъга над дъното и с няколко тласъка на краката да изплува нагоре. Докато си поемаше въздух, Борис отново забеляза оранжевото, което бавно потъваше на няколко метра от него, и този път веднага го позна. Това беше костюмът на „Жак“!
Гмурна се отново, с няколко мощни замаха достигна костюма и стисна плътната материя. Докато се издигаше към повърхността на водата, страхът бавно се разсейваше. Вече не беше безпомощен пред чудовищните създания. Оперативният костюм щеше да му помогне.
Като се подаде над водата, Борис отметна мократа коса от челото си и погледна нагоре. Двама от „хората“, рисковано вкопчени в отвесния склон, гледаха към него. На няколко метра от тях „Жак“ продължаваше метаморфозата си. От раменете му бяха израсли чифт ципести криле, които бавно се разширяваха, придавайки му прилика с огромен прилеп. Със смесено чувство на ужас и непреодолимо любопитство Борис следеше като хипнотизиран невероятната промяна. Това противоречеше на всички закони на биологията, но въпреки всичко беше истина — съществата на тази планета умееха за броени минути, дори секунди да променят строежа на телата си.
С усилие на волята успя да се откъсне от удивителната гледка. Трябваше да избяга. Ако и петимата започнеха да летят, не би имал никаква надежда да се укрие от тях. С ограничените си човешки възможности едва ли щеше да затрудни лова им. Единствената му надежда беше костюмът.
Разкопча левия горен джоб и въздъхна от облекчение, когато усети под пръстите си плъзгавата повърхност на фолиото. Това парче прозрачна синтетика му осигуряваше най-добрия начин да се измъкне незабелязано от преследвачите си.
Без повече да обръща внимание на петимата неприятели, Борис разгъна фолиото и го омота около
