главата си, като внимаваше да остави отпред кръгчето, което се различаваше само пипнешком — беше малко по-грапаво от останалата повърхност. По ръба на пластиковия лист беше прокарано тънко шнурче. Стегна го около врата си и задържа дъх. Във въздуха фолиото беше безполезно, по-скоро би го задушило, отколкото да му помогне. Под водата щеше да бъде съвсем друго.
Високо горе, из въздуха се мярна огромна сянка — „Жак“ правеше пробния си полет. Борис потопи глава във водата, изхвърли крака нагоре и се спусна отвесно към дъното.
Тихо съскане изпълни импровизираната качулка. Фолиото, това чудо на органичната химия, усърдно изпълняваше дълга си — с неимоверна скорост пропускаше кислорода в едната посока и изтласкваше въглеродния двуокис в другата. Отвън водата кипеше край гладката повърхност. Това също бе предвидено — навсякъде, освен по кръглото „прозорче“, фолиото имаше още едно покритие с изменено повърхностно напрежение. Грижливо подбраните му свойства създаваха непрекъснати вихри около качулката, за да се осигури постоянен приток на свежа, наситена с кислород вода.
Борис пое дъх. Обемът на качулката не беше достатъчен и фолиото залепна по лицето му, но въпреки това глътката кислород го ободри. От тренировките знаеше, че скоро ще успее да се приспособи към новия ритъм — чести, равномерни вдишвания и издишвания, почти без паузи помежду им.
Течението го влачеше към далечния дънер на Дървото. Дълбочината тук беше около четири метра — твърде малко, за да се скрие в прозрачната вода. Но като проплува малко по-напред, над главата му се плъзнаха зеленикави сенки. Широките листа на някакви водни растения покриваха повърхността, сплитаха се все по-гъсто в спасителна завеса. Борис се провря в плетеницата на дългите корени и бавно запълзя напред. Не виждаше почти нищо, ала това означаваше, че и преследвачите не могат да го видят.
Не знаеше колко време се е промъквал напред из подводния гъсталак. Дробовете му горяха от недостиг на кислород — фолиото се препоръчваше само за извънредни случаи и в никакъв случай не можеше да помогне при тежки физически усилия. Почти заслепен от изтощение, той се издигна нагоре, подаде глава над листата и дръпна шнура на качулката. Свежият, хладен въздух нахлу в гърдите му. През играещите пред погледа му искрици и мътни петна изплуваха очертанията на горния клон.
Наоколо нямаше никой.
Сега трябваше да бърза. С последните остатъци от сили той изпълзя на брега, влачейки след себе си тежкия мокър костюм, и рухна в най-близкия пухен храст.
Рим-Тим-Тука се завъртя на сплъстената постелка и откри, че му е омръзнало да лежи. Дъното на хралупата бе станало кораво и неуютно. Явно бе крайно време да смени пухената настилка. Той полежа още малко време и си представи как ще потъне в мекото топло гнездо от нов пух. Опашката му затреперя от удоволствие. Да, да, крайно време бе за смяна на постелката. Нямаше да му отнеме кой знае колко. Само да отиде до пухения храст…
Зверчето изцвърча сърдито. Пухеният храст! Ами че нали точно заради пухения храст лежеше тук, обидено на целия свят. Не му стигаше вечното съперничество на Жълтоклюн, ами сега и онзи нов досадник! На какво приличаше това? Като че светът е малък, та непременно трябва да идват във владенията на Рим- Тим-Тука.
Но обидата вече бе отслабнала. Зверчето отново си спомни с гордост за неотдавнашната победа над глупавата птица и неволно изпъчи гърди. Ще видят те! Нека само някой посмее отново да го безпокои! Рим- Тим-Тука е на собствена територия и има пълното право да се разхожда по нея, когато му хрумне.
Той решително се надигна, подаде глава от хралупата и се огледа. Всичко изглеждаше спокойно. По полянката не се мяркаше жива душа, само няколко малки среброкрилчета пърхаха над цветята. Нека си пърхат, реши Рим-Тим-Тука. Той не е като някои, дето закачат по-дребните животинки.
Измъкна се навън, спусна се долу и отново закрачи по правата пътечка сред тревата. Мимоходом погледна към ягодовите гъсталаци. Двете черни пера си бяха на мястото и напомняха за великото сражение.
Като се подкрепи набързо с няколко сладки плода, Рим-Тим-Тука продължи през папратите и след малко спря пред пухения храст. Разгърна го боязливо, но от досадника нямаше и следа. Навярно бе избягал, изплашен от злата участ, сполетяла Жълтоклюн.
С опит, придобит от години насам, зверчето се гмурна в мекия пух и започна да прегризва тънките съединителни жилки. Когато привърши, бе успяло да откъсне от храста огромна сива топка. Сега предстоеше най-трудното. Рим-Тим-Тука се отдръпна, засили се и подскочи. Меката пружинираща маса се сви под тялото му, но изпъкна настрани. С дясната лапа зверчето дръпна единия край под корема си, захапа другия и продължи да се бори, докато най-сетне постигна целта си. Всичкият пух бе свит на плътен вързоп притиснат към коремчето му.
Балансирайки неловко, Рим-Тим-Тука се изправи на крака. С двете си лапи и брадичката стискаше здраво пухената топка. Крачеше бавно и предпазливо — ако изпуснеше товара си, щеше да изгуби още много време и усилия, докато отново пресова мекия пух. Цялото му внимание бе насочено към пътеката и затова забеляза нападението, когато вече бе твърде късно.
Отгоре стремително връхлетя голяма черна сянка, яки нокти стиснаха врата му и земята изчезна изпод краката на Рим-Тим-Тука. В ушите му гръмовно отекна възторженият грак на Жълтоклюн.
Вцепенено, зверчето гледаше с широко разтворени очи как тревите и храстите остават далече долу. После се издигнаха и над короните на дърветата. Летяха с огромна скорост към изпълнените с незнайни заплахи далечни територии, в които Рим-Тим-Тука никога не бе стъпвал, само бе чувал фантастични разкази за края на клона. И ето че сега със собствените си очи можеше да види как клонът свършва. Нататък се разкриваше бездна, само някъде далече долу се зеленееха дърветата по друг клон.
„Кроа!“ — злорадо изкрещя Жълтоклюн и разтвори нокти.
Рим-Тим-Тука полетя надолу като камък. Очакваше го сигурна гибел. Брадичката му затрепери, отпусна се и пухената топка се разпери като сиво облаче. Нещо дръпна лапките му нагоре, но Рим-Тим-Тука само още по-силно стисна нокти. Не разбираше нищо. Преди секунда изглеждаше, че ще продължи да пада, докато срещне препятствие, а сега изведнъж се оказваше увиснал почти неподвижно във въздуха. Какво ставаше? Как можеше една нищо и никаква пухена топка да се превърне в сигурна опора?
Навярно все пак беше гениален, защото ненадейно си припомни колко бавно падат парченцата пух. А щом е така, значи и всеки, който се хване за тях, ще пада бавно. Не ще и дума, нужно е да бъдеш много мъдър, за да се разхождаш с пухена топка в лапките, та да се предпазиш от всякакви нещастия.
Бавно се спускаше все по-надолу. Отначало се боеше, че ще падне в разкрилата се река, но лекият вятър го отвя настрани. Импровизираният парашут хлътна между короните на крайбрежните дървета и плавно спусна зверчето на тревата.
Наоколо се издигаха непознати храсти, гигантски дънери надвисваха над Рим-Тим-Тука. Светът бе необятен и чужд.
Мократа пухена дреха се бе превърнала в лепкав сив парцал. Борис я смъкна и опита да се заеме с комбинезона. Синтетичната материя беше грубо разкъсана отпред, откъдето се бе измъкнало промененото тяло на „Жак“. Нищо, това лесно можеше да се поправи. Оперативните комбинезони се изработваха от самозарастващ материал. Трябваше само да съедини разкъсаните краища и да ги докосне с активатора.
Той порови из джобовете, намери активатора и опита да закърпи костюма, но работата не вървеше. Пухът го обкръжаваше от всички страни, пъхаше се между пръстите му, проникваше по разкъсаните места. След няколко неуспешни опита Борис се отказа. Трябваше да излезе на открито, тогава щеше да се справи за две-три минути. Но засега предпочиташе да остане в прикритието на пухения храст. Чудовищата навярно продължаваха да го търсят и колкото по-рядко се показваше навън, толкова по-добре.
Изтегна се удобно и започна да проверява съдържанието на джобовете. Най-после му бе провървяло. Оперативният костюм съдържаше пълен комплект от снаряжението, което всеки космонавт трябваше да знае наизуст:
— ляв нагръден джоб — санитарен пакет с превързочни материали и комплект антивирусни, антибактериални и антимикотични средства, фолио за подводно дишане;
