и тази празнота някак необикновено засилваше зрителните възприятия. Очите му свободно се плъзгаха от дърво на дърво, обхващаха с удивителна яркост зеленината на листата, блясъка на кристалните плодове, меките слънчеви лъчи. Образът на гората попиваше като вода в сухия пясък на паметта му, където би трябвало да има безброй неща, ала нямаше нищо друго освен страшния спомен, към който не желаеше да се връща.
Обля го вълна от отчаяна безпомощност. Какво може да направи човек, който не помни нищо, който не знае дори собственото си име? Какво друго, освен да се довери на импулсите си и да се надява, че не греши. А може би не беше чак толкова страшно. Нещо му подсказваше, че е способен да преживее в тази гора, че някога е попадал в далеч по-трудни условия, като подготовка за…
Той сбърка. Началото на спомена го подведе, човекът напрегна паметта си прекалено прибързано — и всичко се разсея, не остана нищо освен кухата дума. Подготовка… подготовка… подготовка… Подготовка за какво? Не знаеше, но все пак имаше нещо успокояващо в мисълта, че е бил подготвен за трудни моменти.
Названието изникна само — амнезия. Ръката му неволно се надигна и докосна грубия белег на челото. Амнезия… Загуба на паметта… Може да възникне като резултат от сериозни мозъчни травми…
Вместо да го разтревожи, идеята за мозъчна травма му донесе неочаквано облекчение. Беше уверен, че предишният му, забравен живот е някак свързан с опасности и катастрофи. А след думата „катастрофа“ неизбежно идваше думата „помощ“. Уверен бе, че е преживял нещо страшно, но вече го търсят и скоро помощта ще дойде, не може да не дойде. Само да издържи…
С удивление забеляза, че шепите му са празни. Без да усети, бе изял ягодите и в тялото му се надигаше отчетлив прилив на енергия. Отново се поколеба в коя посока да тръгне, сетне решително закрачи натам, накъдето го тласкаше неосъзнатият импулс — към вътрешността на гората.
Дърветата наистина се сгъстяваха. Тревата ставаше по-висока, издигна се до коленете, после до кръста му. Почвата беше мека, без нито едно камъче и това бе добре дошло за босите му ходила. Пухените храсти се срещаха все по-често, понякога се налагаше да се промъква пипнешком през гъстите сиви облаци. Дребни животинки се разбягваха пред стъпките му, но той не успя да види нито едно от тях. Понякога излизаше пред малки кръгли езерца, не по-широки от няколко метра. Водата им изглеждаше свежа, макар никъде да не се виждаха потоци, които да ги подхранват.
След около четвърт час пътят му внезапно свърши. Пред него се издигаше отвесна сивокафеникава стена, прорязана от широки пукнатини. Повдигна поглед нагоре, но не можа да види нищо освен зеления свод на дървесните корони. Стената се сливаше с тях и продължаваше по-нататък. Колко? Може би стотици метри, може би само броени педи… Все едно. Човекът поклати глава. Все още не беше във форма, за да рискува изкачването, ако можеше да открие по-добър път.
Тръгна наляво. След стотина крачки теренът започна плавно да се спуска надолу. От дясната му страна стената се издигаше все така непристъпна, но човекът не се тревожеше особено. Пътят надолу обикновено е най-сигурен.
Няколко минути по-късно той вече не беше толкова уверен. Наклонът бързо се увеличаваше, вече ставаше трудно да се удържа на крака. Короните на дърветата насреща слизаха все по-ниско, като че корените им потъваха в дълбока пропаст. Опита се да различи отсрещния склон, но листата закриваха всичко.
И тъй в тази посока пътят е затворен, реши той. Бавно се изкатери обратно, като си помагаше с ръце, докато наклонът намаля. Върна се покрай странната отвесна стена само за да открие, че и в другата посока теренът постепенно се превръща в дълбока пропаст. Очевидно бе попаднал върху стръмен планински хребет и трябваше да върви по билото в единствената свободна посока, докато открие по-удобно място за спускане. Какво пък, това автоматично решаваше въпроса за избора. И може би така щеше да е по-добре — да излезе на открито независимо от смътните страхове.
Отъпканата трева още не се бе изправила и той лесно намери пътя назад. Скоро стигна до мястото, където се бе събудил, и спря да накъса шепа ягоди. Макар че не усещаше глад, с удоволствие засмука сладките плодове. Погледът му разсеяно се прехвърляше от място на място, докато спря върху стъкленистите храсти. Протегна ръка. Един от прозрачните плодове с тих звън се откърши и остана в дланта му. Беше по-твърд и по-тежък, отколкото очакваше. И имаше още нещо странно… Забравил за ягодите, човекът повдигна кристалната топка към очите си и се вгледа в нея.
Отначало му се стори, че всичко е нормално — през чистия кристал прозираше образът на гората, смален и изкривен от пречупването на светлината. Но когато завъртя топката, заедно с нея се измести и картината. Опита да погледне в друга посока. Образът не се промени. Още няколко проби му разкриха истината — картината се съдържаше в самия кристал и като че не зависеше от обкръжението. И все пак, като се взираше по-внимателно, той успяваше да различи с най-малки подробности поляната и храстите по нея. Някакво движение привлече вниманието му. Дребна като мушичка черна птица се спусна в центъра на кълбото и започна да кълве нещо сред тревата. Срещу нея се зададе едва забележимо кафяво петънце, за момент спря неподвижно, после се насочи право към очите на зрителя. Петното постепенно се увеличаваше, превърна се в малко пухкаво животинче, което с мъка се катереше по гладките клони на храста. За кратко време муцунката му изпълни кристала, след това то пропълзя нагоре и изчезна. Но човекът вече беше разбрал достатъчно — завъртя прозрачната сфера и като погледна от другата страна, видя дребното същество, гледано отдолу. То продължаваше да се катери, докато най-сетне спря, откъсна един от плодовете и го запокити надолу…
Кристалната топка го бе увлякла дотолкова, че човекът забравяше тревогите си. Чувстваше се като дете, получило нова играчка. Постепенно овладяваше изкуството да борави с вълшебния кристал и като го въртеше пред очите си, проследи перипетиите на малкото сражение, което се разиграваше сред ягодите.
Внезапно в сферата се появи човешка фигура. Отначало той не разбра какво е това и едва след няколко секунди осъзна, че вижда собственото си събуждане. Всичко се повтаряше — излизането от пухения храст, навеждането над потока, оформянето на примитивна дреха…
Кристалният плод показваше миналото!
Той внимателно остави прозрачната топка под храста и огледа другите. Някои бяха черни, но когато се привеждаше към тях, различаваше във вътрешността им бледа лунна светлина и тъмните силуети на дърветата. Той откъсна една от черните сфери, помъчи се да разгледа по-добре нощната картина…
— Борис Дечев!
Човекът изтърва топката и рязко се обърна.
— Борис Дечев, къде сте? — Мощният глас долиташе иззад короните на дърветата. — Чувате ли ни?
Той стоеше неподвижно и думите кънтяха в главата му. Борис Дечев! Това беше неговото име.
— Борис Дечев, вие сте болен! Търсим ви! — В гласа имаше непривичен, мек акцент. — Ако ни чувате, обадете се!
През листата на едно от дърветата се промъкна надолу прозрачен овал с размерите на топка за ръгби. По гладката му повърхност пробягваха ярки разноцветни петна и в такт с движението им гърмяха думите:
— Борис Дечев, вие се нуждаете от помощ! Ако чувате този глас, насочете се към него. Ще ви бъде оказана незабавна помощ!
Силата на собствената му реакция го изненада. С бързо навеждане той грабна кристалния плод и го запрати към овала. Пъстрият предмет се пукна като сапунен мехур, в същото време гласът замлъкна на средата на изречението.
Сам не знаеше защо направи това. Страхът, безотчетният страх го накара да се обърне и бързо, почти тичешком да се отдалечи от поляната. Боеше се, че „те“ (кои „те“?) ще открият какво се е случило с техния апарат. Трябваше по-бързо да напусне опасното място.
Дърветата наоколо наистина се разреждаха, но все още недостатъчно, за да може да види какво има отвъд тях. Билото се стесняваше, стръмните склонове от двете страни идваха по-близо. Лекият наклон напред улесняваше бягството му. Това трябваше да е верният път, който да го изведе от планината. Лекият, хладен вятър, подухващ насреща му, потвърждаваше догадките — несъмнено се намираше в някаква планинска верига. Само на голяма височина въздухът е така свеж и вятърът така пронизващ.
