разтваря криле“. Изхвърли двата си крака напред във въздуха, като едновременно с това се освободи от захвата на Цао, и го изрита с левия крак право в лицето. Ала Цао предвиди удара, хвърли се ниско между двата крака на Ма Жун и преди той да стъпи на земята, го просна на пода.3
Когато видя помощника си на земята, съдията помисли, че играта е загубена и че сега Цао ще избяга. Тъкмо се питаше как да постъпи, когато в стаята нахълта трийсетинагодишен мъж със снага на мечка и кръст на тигър. Той погледна към Ма Жун и Цао и извика:
— Стига, братко Цао! Това е приятел — и като се обърна към Ма Жун, попита: — Братко Ма, какво правиш тук? Защо се биеш със събрат?
И той се наведе и помогна на Ма Жун да стане. Помощникът на съдията се усмихна на новодошлия и каза:
— Старши братко, най-сетне да се видим пак! Само почакай първо да се оправя с този негодник, за да не избяга. Гоним го за убийство.
Новодошлият нареди на Цао да не мърда и изкрещя на зяпачите, струпали се пред входа, да изчезват. После се обърна към Ма Жун:
— Цао Уанчуан е мой приятел. Защо се биете? Какво чувам за убийство?
— Дълга история — отвърна Ма Жун. — Нека първо ти представя магистрата на Джанпин, негово превъзходителство съдията Ди.
Мъжът коленичи и каза:
— Значи негово превъзходителство е прочутият магистрат на съседния окръг! Почтително моля да ми простите, че не ви познах веднага.
Съдията Ди го накара да стане.
— Ти си извън моята власт, юначе — каза той, — и не са нужни толкова церемониалности. Седни и ми разкажи кой си и какви са ти отношенията с моя помощник Ма Жун и с Цао.
— Фамилията ми е Дзян — отвърна мъжът, — а името Цун. По-рано бях брат от зелените гори с Ма Жун, при един и същ учител сме учили изкуството на бокса и меча. Ала скоро си дадох сметка, че този живот не е за мен. Реших да се отдам на по-благородна кауза. Заселих се в това градче и не след дълго ме избраха за надзорник. А пък Цао Уанчуан е от Цзянсу. Баща ми го изучи на лечителство, бокс и лицегадаене. Скита се известно време, после наследи пари от една леля и се хвана с търговия с коприна. Потръгна му, прекоси империята нашир и надлъж за една известна търговска къща. Често се отбива тук по работа и винаги отсяда при мен. Днес бяхме седнали да поиграем, когато ей този момък дойде да го извика. Рекох и аз да дойда да видя какво става. Аз лично поръчителствам за Цао. Почтено момче е, макар че лесно кипва. Ако беше убил някого при сбиване, щеше сам да се предаде. За нищо на света няма да хукне да бяга и да се крие при мен, и то без да ми каже нищо.
Глава XV
Цао описва точно истинския убиец; съдията Ди пуска госпожа Джоу да си отиде у дома
Речта на Дзян направи впечатление на съдията, но не успя да го убеди докрай. В неговите очи Цао си оставаше закоравял престъпник. В края на краищата Дзян Цун беше бивш разбойник и нищо чудно да се опитваше да защити приятеля си Цао. Ма Жун отгатна мислите на господаря си.
— Прогонете всяко съмнение от сърцето си, господарю — обади се той. — Щом брат Дзян казва, че Цао е почтен търговец, значи той със сигурност не е замесен в тази история. Но пък най-вероятно ще ни разкаже откъде се е сдобил с балите на жертвата.
— Братко Цао — обърна се Дзян към приятеля си, — разкажи на негово превъзходителство какво точно се е случило. Събратя сме, между нас не трябва да има нищо скрито. Освен това съм надзорник на това градче, недалеч от границата на съседния окръг Джанпин, и съм длъжен да помогна истинският убиец да застане пред правосъдието.
— Много неприятна история — започна Цао. — Убийството извърши човек на име Шао, който не стига, че уби, а и мен намеси в тази мръсотия. Цялото му име е Шао Лихуай и е от Цзянсу. И той като мен купува евтино стоката от Цзянсу в разгара на сезона, за да я продаде по пътищата на Шантун. Неведнъж сме се срещали по пътищата. Миналия месец, когато купувах коприна от Цзянсу, той тръгна по-рано с едно по- младо момче от нашите, Лю. И оня ден срещам Шао недалеч от Джанпин. Буташе количка с бали. Попитах го къде е Лю и защо пътува сам. Това не е много разумно, когато човек е със стока. Той запъшка и ми заразказва патилата си. Лю се споминал по пътя от някаква внезапна смъртоносна болест. С много премеждия успял да му купи ковчег и го оставил да го оплачат в един храм, като дал последните си грошове на монасите. Докато се разправял с това, минал моментът, когато можел най-изгодно да продаде стоката си. Да не се бил блъскал да намери приличен ковчег за колегата си, вече щял да си е у дома с добра печалба. Повярвах и го попитах накъде е тръгнал. Отвърна ми, че засега не смятал да се връща на юг, защото се страхувал да не би семейството на Лю него да изкара виновен за смъртта на сина им. Взе от мен триста сребърника и ми даде количката със стоката си. Като продам коприната, да дам половината от парите на семейството на Лю. От другата половина би трябвало горе-долу да си върна тристате сребърника. Ето така негодникът успя да ме намеси в тази работа и си плю на петите с моите пари.
— Знаете ли накъде пое, след като ви даде коприната? — побърза да попита съдията Ди.
— Не ми каза — отвърна Цао, — но не е трудно да се отгатне. По-рано познавах стопанина, при когото работеше Шао. Беше решил, че е добра партия, и му даде дъщеря си за жена. Но наместо да отвърне с благодарност и почит за бащинското отношение, Шао тормозеше съпругата си и тя почина от дамла. После научих, че живеел с някаква жена от тази провинция в едно селце на име Сляпа клисура или нещо такова. Нищо чудно да е отишъл там, за да похарчи с любовницата си парите, задигнати от Лю. Готов съм и сам да тръгна да го търся, за да си уредим сметките.
Сега вече съдията Ди напълно се убеди в искреността на Цао и още веднъж се удиви на достоверността на съня си в храма. Поемата подсказваше, че името на престъпника е Шао, неясна оставаше само връзката със Съчуан. И понеже не си спомняше да е чувал за село на име Сляпа клисура, разпита господин Луо. Търговецът най-сетне бе започнал да проумява случилото се и се впусна в безкрайни извинения, задето и не подозрял, че толкова високопоставен сановник е почел скромния му дом, и така нататък. Съдията Ди го прекъсна с думите, че се е отнесъл с нужното уважение към търговеца, за какъвто той се бе представил. След това господин Луо усилено, но безуспешно се опита да си спомни нещо за Сляпа клисура.
Навън вече палеха хартиените фенери и съдията стана, за да се прибере в странноприемницата. Извини се на господин Луо за притесненията и покани Цао и Дзян на вечеря. Двамата приеха с радост.
Цяо Тай вече бе започнал да се тревожи за тях, а и нямаше търпение да научи новините. Ма Жун го запозна с Цао Уанчуан и с надзорника Дзян и му заразказва какво се е случило, а съдията Ди се оттегли за малко. Скоро пристигна и стопанинът на странноприемницата Цан, на когото Ма Жун разкри истинската самоличност на съдията Ди и причината за посещението им в селото. Възхитен, че е приел такъв висок гост, стопанинът хукна към готварницата, за да заръча богато угощение.
Когато се появиха изпускащите пара блюда и стомната с вино, съдията Ди покани гостите си да седнат непринудено и да си поприказват приятелски, без да държат сметка за възраст и ранг.
Цао Уанчуан се оказа неуморим разказвач на истории из живота на търговците копринари. Надзорникът Дзян припомни някои от общите им подвизи с Ма Жун от времето, когато и двамата шетали из горите. По някое време Цао Уанчуан каза на съдията:
— В нашата гилдия вестите се разнасят бързо. Опасявам се, че ако не побързам да пипна Шао в Сляпа клисура, той скоро ще научи, че сме по петите му, и ще се скрие някъде надалеч.
Ма Жун намери забележката за основателна и добави:
— Господарю, в Джанпин делото на Би Сюн засега е в застой, затова ви предлагам да ни възложите на двамата с Цао да арестуваме Шао Лихуай, след като утре се приберем в Джанпин. Вярно, почти със сигурност знаем къде се крие Шао, но пък първо трябва да намерим тази Сляпа клисура. В града ще прегледаме съдебните архиви, ще разпитаме хората.
Съдията Ди се съгласи. След още няколко чаши надзорникът Дзян и Цао Уанчуан си тръгнаха и всички се разотидоха да спят.
