ВЛЮБЕНИЯТ:
— Пролетта вече преваля, кой ли днес се сеща за ланския цъфтеж!
СТАРЕЦЪТ:
(С тъга.)
— Гледат ли я грижовно, цъфналата клонка дълго трае.
ДЕВОЙКАТА:
— Мечтая си за свещи, за червени свещи. Кой ли мисли за утре през сватбената нощ!
ВЛЮБЕНИЯТ:
— На празника на цветята, изглежда, не играят различията в сан и пост. Да вървим тогава тримата и да не се питаме за имената си. Нали след този ден няма да се видим никога повече.
ДЕВОЙКАТА:
— Да, толкова е тъжно, че няма нищо по-кратко от мечта в края на пролетта!
ВЛЮБЕНИЯТ:
(Пее весело.)
Глава XVI
Един глух стражник разрешава загадка; съдията Ди изпраща хора да задържат опасен престъпник
Щом излезе от заседателната зала и се прибра в личния си кабинет, съдията Ди повика главния архивар. Служителят му съобщи, че не е открил нищо в старите архиви на окръга. Никъде не се споменавало за Сляпа клисура в провинция Шантун. Той почтително предложи на съдията да изпрати циркулярно писмо до колегите си от съседните окръзи.
Съдията промърмори нещо и го отпрати. Нямаше време да пише на колегите си — докато пристигнат отговорите им, Шао Лихуай щеше да е научил за издирването и да си е плюл на петите. Съдията се замисли за момент, после нареди да доведат всички по-възрастни стражници.
Не след дълго в кабинета влязоха трима възрастни мъже и се поклониха почтително. Той ги попита дали по време на дългата им служба не са чували за село или местност на име Сляпа клисура. Двама от стражниците веднага отговориха, че не помнят такова име.
Третият стражник беше близо седемдесетгодишен и почти не чуваше. Той едва разбра какво го пита съдията, и замърмори нещо, подръпвайки брадата си. Когато другите млъкнаха, се обади с кудкудякащ глас:
— Ряпа ли? Това ли желае негово превъзходителство… Не й е още времето, но щом негово превъзходителство иска, ще му донеса от моята градинка. Имам един сорт, донесох го от едно място в нашата област. Ранен, много воден. Ако негово превъзходителство иска, за мен ще е радост да…
От страх да не би съдията да се ядоса, другите стражници побързаха да обяснят, че старецът е глух, но иначе познава всички търговски хитрини и говори смислено. И до днес го бивало за всекидневните дела. Съдията Ди се усмихна и каза на стареца, че точно сега не му трябва ряпа, но с удоволствие би опитал от неговата. Старецът обаче реши, че съдията се съмнява в качеството на ранната му ряпа, и настоя:
— Нека да отида да ви донеса, ваше превъзходителство. Не мога да я изям всичката, а от Съчуанската клисура съм я носил, много е сладка!
При тези думи Ди наостри уши. Спомни си колко вярна се бе оказала първата част от прочетения насън стих, свързана с Шао и Гадателско село. Нима не бе възможно втората част да се отнася не до далечната провинция, а до едноименно място в тукашната провинция Шантун? Дали старецът не му поднасяше решение на загадката с двойното убийство? Той се обърна към двамата стражници и заяви:
— Искам малко да си поприказвам насаме с този човек. Можете да се оттеглите.
Двамата си рекоха, че не е лесна работа да говориш с глух човек, но побързаха да се подчинят. Когато останаха сами, съдията отначало зададе няколко делнични въпроса на стареца: как се казва, къде е роден, от колко време служи в съдилището. Когато реши, че го е предразположил и човекът е свикнал с гласа му, запита:
— Разкажи ми малко повече за твоята съчуанска ряпа. Много я обичам. Къде се въди? Далеч ли е оттук?
— Тия младоци не са и чували за това място — отвърна старият стражник. — Аз може да съм стар и глух, но още знам някои неща, от които младите си нямат хабер. Не, не че не ме зачитат, а и негово превъзходителство за късмет е толкова добър господар и…
— Попитах те — побърза да се намеси Ди, преди старецът отново да се отплесне — на колко време оттук расте тази ряпа?
— Тъй, тъй, и дотам ще стигнем. Съчуанска клисура е едно селце в планината, недалеч от Лайчъ, в нашата провинция. През миналата династия един човек от Съчуан често идвал тъдява да продава стоката си и добре печелел. Накрая се заселил, отворил дюкян и забогатял. След като умрял, децата и внуците му продължили търговията и станали от важните хора в окръга. И затуй почнали да викат на селото Съчуанска клисура, защото родът им оттам идвал. Ама сетне търговията им западнала, имотите се стопили и те се пръснали. Хората забравили за тях и взели да наричат селото Ряпа клисура, защото в него расте хубава едра ряпа. Преди години един от по-предишните съдии ме беше пратил там по работа и научих от хората за този род от Съчуан. Донесох си тогава пълна кошница ряпа и я насадих в моята градинка. Прихвана се и да не се хваля, ама такава няма да намерите в целия окръг. Ей сега ще отида да донеса, щом негово превъзходителство иска…
Но съдията вече не го слушаше. Значи Цао Уанчуан не беше чул добре — когато са му споменали за любовното гнезденце на Шао Лихуай, бе разбрал „Сляпа клисура“ наместо „Ряпа клисура“. И ето че сега глухотата на стария стражник поправяше грешката. Съдията бе поразен от деликатността, с която в четвъртия стих му се подсказваше къде се укрива виновникът.
— Нали вече си ходил там? — каза съдията. — Много добре, възнамерявам да изпратя мои хора там по работа. Иска ми се да идеш с тях, за да им показваш пътя. Ще издържиш ли на толкова дълъг път?
— Ваше превъзходителство — отвърна стражникът, — може да съм стар и глух, но още ме бива да изпълнявам заповедите ви. А и не е много далече. За девет-десет дни ще стигнем, само негово превъзходителство да каже кога тръгваме.
Съдията Ди отпрати стареца с няколко дружелюбни слова и му заповяда на никого да не казва за разговора им.
На другия ден след сутрешното съдебно заседание съдията извика Цао Уанчуан и му съобщи, че вече се знае къде е Ряпа клисура. Цао зяпна от учудване, когато чу добрата новина.
— Пътищата на небесното правосъдие са наистина непроницаеми! — извика той. — Да тръгваме и да хванем убиеца.
Съдията Ди го помоли да изчака завръщането на Ма Жун от Хуанхуа. Написа писма до магистратите на окръзите, през които щяха да минат, уведомявайки ги за мисията и молейки ги съгласно официалния ред за помощ в случай на нужда.
Ма Жун се върна същата вечер и много се зарадва на добрата вест. Съдията му нареди да се приготви, за да тръгне още на другата сутрин с Цао Уанчуан, Цяо Тай и стария стражник и му връчи препоръчителните писма.
Четиримата мъже пътуваха без произшествия и на седмия ден стигнаха в Лайчъ, последния град преди планините. Изпратиха напред стария стражник да запази стая в някоя странноприемница, а тримата се отправиха към магистрата на окръга, за да го уведомят за пристигането си. Докато чиновникът им връщаше документите, през вратата на съдилището влезе старият стражник и им каза, че намерил доста прилична стая в малка странноприемница. Когато пристигнаха, се представиха на съдържателя като пътуващи
