Илиада

И от главата безсмъртна на Зевса божествени къдри
в миг се развяха: гигантският, стръмен Олимп се разтърси. [530]
След като тъй се условиха, двамата се разделиха.
Тя от Олимп светлозарен се спусна във морската бездна,
Зевс си отиде в двореца. И скочиха всички безсмъртни
дружно от своите тронове, за да посрещнат Кронида.
Никой не смееше седнал да чака, а станаха прави. [535]
Седна на трона си Зевс, ала Хера бе вече узнала,
тъй като беше видяла как с него потайно говори
сребърнонога Тетида, потомка на морския старец.
Тутакси думи хапливи продума на Зевса Кронида:
„Кой от безсмъртните днес се съветваше с тебе, коварни? [540]
Винаги много обичаш далече и скришом от мене
тайни неща да решаваш! И никога нямаш ти смелост
сам откровено поне да ми кажеш, каквото замисляш.“
Тъй й отвърна бащата на хората и боговете:
„Херо, недей се надява да знаеш ти моите мисли! [545]
Тежки ще бъдат за тебе, макар да си моя съпруга.
Само което е редно и други да чуят, ще знаеш
първа сред смъртните хора и сред боговете безсмъртни.
Ако далече от всички безсмъртни обмислям аз нещо,
ти не задавай въпроси, не питай отделно за него!“ [550]
А волооката властница Хера така отговори:
„Зевсе Крониде всесилен! Какви ми ти думи издума?
Ни съм те питала някога, ни съм разпитвала нещо.
Винаги ти преспокойно обмисляш, каквото желаеш.
Днес се ужасно боя да не те е предумала вече [555]
сребърнонога Тетида, потомка на морския старец.
Рано приседна до теб и с ръка коленете ти хвана.
Плаша се аз да не би със глава да си кимнал на нея:
с почит Ахил да дариш и ахейци безброй да погубиш.“
Облакосборецът Зевс олимпийски й в отговор каза: [560]
„Чудна си, Херо! Ти всякога всичко узнаваш и виждаш!
Нищо не можеш така да постигнеш, а само ще станеш
още по-чужда на мен, и това ще е страшно за тебе.
Ако така съм постъпил, това е угодно на мене.
Хайде покорно седни и послушай ти мойта повеля! [565]
Даже от цял Олимп всички безсмъртни не ще ти помогнат,
щом срещу тебе насоча ръцете си непобедими.“
А волооката властница Хера във ужас изпадна.
Тутакси седна безмълвна, смири си сърцето със мъка.
И боговете небесни скърбяха в двореца на Зевса. [570]
Хефест, прочутият майстор, подхвана така да говори
в пълна угода на майка си, хубавораменна Хера:
„Непоносимо и много печално ще бъде за всички,
ако се скарате вие двамина за смъртни човеци,
вдигайки спор сред безсмъртните. Няма да има наслада [575]
вече на пира тържествен, щом злото сега възликува.
Моята майка съветвам, макар и сама да го знае:
нека да стане любезна със Зевса, баща ни обичан,
вече сърдит да не бъде и нашия пир не смущава.
Мълниевержецът Зевс олимпийски, щом само поиска, [580]
би ни от тронове сринал, защото е много по-силен.
Хайде сега го смекчи със сърдечни и ласкави думи,
и Олимпиецът мигом към нас благосклонен ще стане.“
Рече така и от трона се вдигна и чаша двудръжка
Хефест подаде на своята майка и каза отново: [585]
„Майко! Макар наскърбена, бъди търпелива, понасяй,
за да не видя с очите си тебе, любимата, бита.
Колкото и съкрушен, не ще мога на теб да помогна,
много е трудно на Зевс Олимпиеца да се противя.
Някога аз пожелах да ти бъда защитник пред него, [590]
грабна ме той за крака и захвърли през прага небесен,
цял ден се носих в простора и заедно с бавния залез
паднах във Лемнос, и само искрица живот ми остана.
Там бях веднага прибран и спасен от мъжете синтийски.“17
Тъй каза, а белоръката Хера с тъга се усмихна. [595]
Вече усмихната, чашата взе със ръка от сина си.
Хефест започна отдясно поредом на всички безсмъртни
сладък нектар да поднася, загребвайки сръчно от кратер.
Смях неугасващ избухна между боговете блажени,
гледащи куция Хефест да шета припряно в двореца. [600]
Целия ден на Олимп непрестанно пируваха всички.
Никой от нищо лишен не остана на пира им равен,
нито им липсваше чудната арфа на бог Аполона,
нито пък — музите, пеещи меденогласно на смени.
След като вече залезе светликът на яркото слънце, [605]
всеки от тях се отправи към своя дворец да си легне.
Куцият Хефест, прочутият майстор, за всеки безсмъртен
беше издигнал дворец със вълшебното свое изкуство.
Мълниевержецът Зевс олимпийски в леглото отиде,
гдето почиваше често, щом сладкият сън го обори. [610]