„В твойта душа, в колене и в родители аз те заклевам: мен не оставяй без жал да ме ръфат ахейските псета! Злато и мед изобилно поискай във откуп за мене [340] моите татко и майка почтена във дар да ти пратят. Моето тяло върни във двореца, да могат троянци с техните верни съпруги да сложат мъртвеца на клада.“ Мрачно погледна към него Ахил бързоног и му рече: „Куче! Недей ме заклева в родители, ни във колени! Ако гнева и сърцето си слушам, месата сурови [345] бих ти накълцал и гълтал за злото, което ми стори! Псетата никой не може от твойта глава да прогони, даже и десет и двадесет пъти по-много за мене тук дарове да стовари и други безброй обещае, [350] даже Приам Дарданид да заръча и тебе със злато цял да премерят, пак няма почтената майка Хекуба в ложето теб да положи, сина си рожден да оплаче! Псета и птици грабливи трупа ти сега ще разкъсват.“ А шлемовеецът Хектор, умирайки, тъй му промълви: [355] „Както те зная, такъв те и виждам! Напразно очаквах теб да предумам! В гърдите си имаш сърце от желязо! Но помисли, да не стана причина за гняв на безсмъртни в оня ден, в който сам Парис и Феб Аполон далномерец теб ще убият край Скейските порти, макар да си храбър.“ [360] Щом като тъй му предрече, и смъртният край го забули. Бързо душата излитна от тялото, слезе при Хадес, своята участ оплаквайки, сила и младост изгуби. А пък Ахил богоравен продума на мъртвия Хектор: „Мъртъв лежи! Гибелта аз ще срещна тогава, [365] когато Зевс олимпийски и други безсмъртни това пожелаят.“ Каза и своето копие медно от тялото дръпна, па го остави встрани, а от Хектор доспехите смъкна, цели във кърви: притичаха други ахейци веднага. Гледаха и се дивяха на ръста и образа хубав, [370] никой до него не спираше, без да го с копие мушне. Всеки, поглеждайки своя съсед, проговаряше глухо: „Днес е за пипане Хектор наистина много по-кротък, нежели в дните, щом кораби с огън опасен подпали!“ Всеки говореше тъй и отблизо раняваше Хектор. [375] Снел му доспехите бойни Ахил бързоног и божествен, прав сред ахейци застана и думи крилати изрече: „Мили другари, водачи, съветници мъдри аргийски! Щом боговете ми дадоха аз да премахна героя, повече зло ни нанесъл, отколкото всички троянци, хайде сега във доспехи града им отвред да нападнем, [380] за да узнаем какво враговете ни възнамеряват: след като Хектор погина, дали крепостта ще напуснат, или извътре отпор ще оказват дори и без него. Ала защо се вълнува душата ми с мисли такива? [385] В стана лежи неоплакан мъртвец, непогребан Патрокъл. Никога няма да мога другаря си скъп да забравя, докато жив съм сред живите и коленете ме носят. Нека умрелите своите мъртви забравят във Хадес, спомен за моя обичен приятел и там ще запазя. [390] Хайде сега със хвалебствена песен, младежи ахейски, ние да тръгнем към гладките кораби, носейки Хектор. Слава велика добихме, погубихме Хектор божествен. Нему троянци се кланяха, както на бог във града си.“ Каза и дело позорно замисли за мъртвия Хектор. [395] Той му прободе двете сухожилия задни в нозете, между петата и глезена, с ремък говежди ги стегна. Върза го за колесницата, за да се тътри главата: вдигна доспехите славни и сам в колесницата скочи, с бича подкара конете и те полетяха охотно. [400] Облак от прах се развихри, когато бе Хектор повлечен, черните къдри се пръснаха, в прах се оваля главата, някога много красива, а Зевс я сега предостави да я сквернят враговете жестоки в земята му родна. С прах се изцапа главата му цяла. Тогава Хекуба [405] тънкото було си хвърли далече, заскуба безумно своите коси и застена високо, загледана в Хектор. Горко заохка баща му обичен, а с него народът в целия град бе обхванат от плач и ридание жално. Всичко изглеждаше, сякаш хълмистата Троя [410] изцяло вече е пламнала в огън стихиен отгоре додолу. С мъка мъжете задържаха скръбния старец Приама, сам устремен да излезе навън от Дарданските порти. Все се търкаляше в пепел и молеше всички със вопли, всекиго той поотделно зовеше със собствено име: [415] „Стига, приятели! Мен оставете, макар да сте грижни, сам да изляза от Троя, във стана ахейски да ида, за да помоля смирено мъжа нечестив и престъпен. Може би моята възраст и старост от срам ще пожали! Колкото мене е стар и баща му Пелей достославен, [420]
