Илиада

който сина си роди и отгледа за гибел на Троя.
Но между всички най-много на мене той мъки създаде!
Колко цъфтящи, добри синове ми погуби във битки!
Жаля за тях, но за никого другиго тъй не ридая,
както за Хектор; скръбта непосилна за него при Хадес [425]
ще ме изпрати. Защо на ръцете ми той не издъхна!
Щяхме сега до насита да плачем със сълзи горещи
аз и нещастната негова майка, която роди го.“
Тъй рече, плачейки; стенеха всички троянци със него.
А сред троянки Хекуба започна ридание горко: [430]
„Сине, защо ще живея в такива страдания, клета,
след като вече си мъртъв? Ти денем и нощем ми беше гордост в града ни и вярна защита за всички троянци
и за троянки, които подобно на бог те почитат.
Слава голяма им беше, догдето живееше още. [435]
Ето сега те владее смъртта и съдбата сурова.“
Тъй тя нареждаше с плач. А жената на Хектор тогава
още не беше узнала и предан вестител не стигна
да съобщи, че мъжът й е вън от вратите останал.
Вътре в двореца висок тя тъчеше плат пурпурен, двоен, [440]
в който изкусно втъкаваше пъстри цветя за украса.
Заповед даде на своите хубавокъдри слугини
тежък триножник да сложат на огън — готова да бъде
топлата баня за Хектор, когато от боя се върне.
Бедната! Тя не допущаше как надалече от баня [445]
него срази чрез дланта на Ахил совоока Атина.
Щом като писък и вайкане чу откъм градската кула,
в миг разтрепера се цяла, совалката падна на пода.
Тя заговори на своите хубавокъдри слугини:
„Две нека дойдат със мене да видя какво ли там [450]
става!
Чувам гласа на почтена Хекуба, сърцето в гръдта ми
скача да хвръкне в устата, нозете ми се вцепеняват.
Някакво зло е слетяло децата на царя Приама.
Нека известие лошо до мойте уши да не стига!
Премного аз се боя да не гони Ахил богоравен [455]
дръзкия Хектор, откъснат навън от града във полето,
да не му днеска отнеме безумната храброст, която
цял го владее и той във тълпа от мъже не остава,
тича напред и на никого в бой не отстъпва по смелост.“
Каза така, от двореца излезе подобно на луда [460]
със разтуптяно сърце; а слугините хукнаха с нея.
Щом като стигна до кулата и до гмежта на мъжете,
тя на зида се възправи, озърна се вред и съгледа
влачен мъжа си пред Троя; конете хвъркати без жалост
тътреха Хектор към кухите кораби в стана ахейски. [465]
Мрак непрогледен и черен веднага застла й очите,
възнак се смъкна без сили, душата почти си издиша.
Падна далеч от главата й чудно красивия накит —
китен венец и надчелник, подвезки, изплетени сръчно,
було ефирно, което дари й сама Афродита [470]
златна, когато блестящият Хектор я взе от двореца Еетионов
и даде за нея несметни богатства.
Вкупом етърви и зълви се ройнаха край Андромаха.
Те на ръце я поеха275 припряно — от смърт застрашена.
Тутакси щом се съвзе и духът й се върна в гърдите, [475]
буйно заплака, завика и тъй сред троянки продума:
„Хекторе, как съм злочеста! И двамата ний сме родени
с участ еднаква: ти в Троя, в двореца на царя Приама,
аз пък във Тива, далеч под гористия Плак, във двореца
Еетионов. Нещастен той мене нещастна отгледа [480]
още от малко дете. Да не беше ме никога раждал!
Ето отиваш в подземните бездни в двореца на Хадес,
мене оставяш вдовица във къщи със горестна мъка.
Нашето малко момченце е още невръстно. Злочести
двамата с теб го добихме наскоро. А мъртъв ти няма, [485]
Хекторе, нему закрила да бъдеш, ни то пък на тебе!
Днес многосълзната битка с ахейци дори да избегне,
само неволи и труд занапред го очакват в живота:
нивите ще му разграбват съседи, межди ще отместват.
Дните сирашки лишават детето от близки другари; [490]
свежда очите си ниско, а бузите в сълзи се къпят.
Някога в нужда ще иде при бащини верни другари,
дърпайки този за плаща, а онзи със страх за хитона.
Някой от тях се смилява, подава му чаша за малко:
устните да си накваси, небцето си да не намокри. [495]
Негов връстник, със родители живи, от пира го пъди,
удря го грубо с ръце и със хулни слова го ругае:
«Махай се вече оттука! Баща ти със нас не пирува!»
В сълзи обляно детето се връща при майка вдовица —
нашият Астианакс, на коляното бащино седнал, [500]
някога мозък от кости и овнешко тлъсто ядеше.
Щом пък го люшнеше сън и престанеше той да играе,