Илиада

искаше и Менелай, знаменитият син на Атрея, [230]
искаше смелият цар Одисей сред троянци да иде:
винаги нему сърцето за подвизи беше готово.
Мощният цар на мъже Агамемнон така им продума:
«Сине Тидеев, горещо обичан от мен Диомеде!
Сам избери си другаря, когото за път предпочиташ, [235]
най-подходящ според тебе, че много желаещи има.
Само от почит свенлива по-храбрия да не оставиш,
нито от страх и неловкост по-слабия да си посочиш,
нито от знатния род да се водиш, дори да е царски.»
Тъй каза и се уплаши за русия цар Менелая. [240]
А Диомед гръмогласен отново към тях се обърна:
«Щом като вие предлагате сам да си спътник посоча,
мога ли да пренебрегна сега Одисея божествен?
Той със решителен дух и сърце непреклонно се впуска
в трудности най-всевъзможни; Атина Палада го пази.121 [245]
Щом като той е със мене, дори и от огън стихиен
двамата ще се завърнем, понеже умът му е остър.»
А Одисей, издръжлив и божествен, така му отвърна:
«Нито ме много хвали, ни хули, Диомеде Тидеев:
ти пред аргийци говориш, които добре ме познават. [250]
Нека вървим, че преваля нощта и зората е близо,
ето звездите залязват. Две части са вече изтекли,
третата122 част от нощта ни остава за нашето дело.»
Тъй разговаряха, после облякоха страшни доспехи.
Смелият в бой Тразимед сам предаде си меча двуостър [255]
на Диомед (който в кораба беше си своя оставил),
даде му щита; покри му главата със шлема123 си кожен
без качулата опашка и гребен, наречен «прилепнал».
Този шлем пази главата на млади и буйни герои.
А Мерион надари Одисея със лък и със стрелник, [260]
връчи му също и меч, на главата му тури шлем кожен,
с ремъци плътно изплетен отвътре, обсипан отвънка с много с много нашити нагъсто зъби от глиган белозъбест,
внизани твърде изкусно по целия шлем във редици,124
с меко кече подплатен бе на темето да не убива. Този шлем някога взе Автолик като плячка, когато [265]
в град Елеона събори дома на Аминтор Орменов.
В Скандия дар го поднесе на Амфидамант китерийски,
Амфидамант го предаде подарък на госта си Мола.
Мол го дари на сина си, герой Мерион, да го носи. [270]
Най-после шлемът покри и главата на цар Одисея.
След като двамата бяха облекли доспехите страшни,
тръгнаха бързо на път и оставиха всички водачи.
Прати Атина Палада отдясно125 по пътя им чапла.
Птицата те не можаха с очите си зорки да видят [275]
в мрака среднощен, но чуваха нейния крясък пронизен.
Цар Одисей се зарадва на знака, помоли Атина:
«Чуй ме ти, дъще любима на егидодържеца Зевса!
Винаги в трудни минути с готовност ми идваш на помощ!
Нищо не крия от тебе. Сега ме най-много обичай! [280]
Дай да се върнем при нашите кораби здрави със слава,
свършили дело велико, което да помнят троянци.»
Цар Диомед гръмогласен след него така се помоли:
«Дъще на Зевс несломима, послушай ти днеска и мене!
Следвай ме, както си следвала ти и баща ми Тидея [285]
нявга, когато потегли към Тива126 вестител ахейски.
Той край реката Азоп меднобронни ахейци остави,
тръгвайки да отнесе миротворни слова на кадмейци.
А пък на връщане чудни дела науми да извърши
с твоя подкрепа, богиньо, че бе благосклонна към него. [290]
Тъй и на мене помагай сега и с любов ме закриляй.
В жертва на тебе обричам аз едногодишна юница,
широкочела и буйна, в ярем незапрягана още:
в жертва желана, с рога позлатени, на теб ще я пратя.»
Тъй се помолиха. Чу им молбите Атина Палада. [295]
Свойта молитва приключили към дъщерята на Зевса,
двамата както два лъва поеха в нощта непрозирна
между тела на убити, доспехи и кървави локви.
Ала и Хектор не даде на свойте юначни троянци
също да мигнат. На важен съвет свика всички най-знатни, [300]
колкото имаше вождове, мъдри съветници в Троя.
След като беше ги сбрал, им изложи той плана си хитър:
«Кой срещу ценни подаръци би обещал да ми свърши
дело, което ще кажа? Желана награда ще има:
аз ще му дам колесница и впряг от коне, здравошийни; [305]
те най-добри са от всички в просторния стан на ахейци.
Ще се покрие със слава сърцатият, който би дръзнал
близо да иде до бързите кораби да разузнае
пазят ли още ахейците своите кораби леки,
или пък вече, надвити от нашите мощни десници, [310]
бягство позорно замислят и повече никак не смятат
нощна охрана да слагат, сломени от тежка умора.»