Външно по нищо не личеше, че е в беда; движеше се грациозно и плавно, подобно на кану в тихи води.
Ала вътре в кораба нещата бяха по-различни.
Третата планета увисна като огромно синьозелено кълбо на екраните и закри звездите. Бели облаци покриваха всичко наоколо и удивително приличаха на огромни вълни в бурно море. Полюсите блестяха, което подсказваше, че там има лед, и то много лед.
Корабът се понесе с рев надолу в атмосферата, а шумът в командната зала прерасна в неописуем хаос от звуци. Реакторите нададоха пронизителен вой, компютрите затракаха, а металният корпус на кораба застена от негодувание.
— Четири мили — обади се Капитанът. — Ще прелетим над екватора, а после ще направим кръг над полюсите.
Дериък се вкопчи здраво в едно кресло, закрепено към пода. Лицето му стана червено и от това придоби странно тъмно изражение на бялата светлина.
— Снимайте. Ще имаме нужда от тези карти.
Сейехи не каза нищо, наведе се над компютрите си, неговите вечно спокойни пръсти бяха станали несигурни в люлеещия се кораб.
Планетата се мярна под тях — мозайка от континенти, облаци и океани. Капитанът се вторачи в командните табла и почти с ненавист към самия себе си откри, че сдържа дъха си.
— Успяхме — съобщи Сейехи след един безкраен миг.
Корабът силно се раздруса, потрепери и като че ли замря. Светлината намаля, примигна и светна още по-ярка от преди.
— Няма време за протакане — обади се Капитанът, като се опитваше да говори спокойно, а в същото време трябваше да крещи, за да го чуят.
— Можем ли да се спуснем и да погледнем отблизо? — попита Дериък.
— Не знам. Хефидж?
Навигаторът сви тесните си рамене.
— Можем да опитаме, но рискът е страхотен, Уийк.
Дериък се опита до проучи лентите на компютрите, но беше невъзможно.
— Ако изобщо имаме някакъв шанс, предлагам да опитаме. Може да бъде тежко, но няма да е толкова, колкото ако се опитаме да обходим тази проклета планета, за да открием какво има на нея.
— Ако все още можем да ходим, след като кацнем — напомни му Хефидж.
— Ако кацнем — прибави Сейехи.
Капитанът взе решение:
— Ще опитаме. Хефидж, искам да мога да преброя снежните кристали по планинските върхове и да виждам рибата в океаните. Спусни се ниско.
Поразително — Хефидж се ухили.
— Дръжте се — каза той.
Корабът с рев се втурна надолу, като разпиляваше гъстите облаци, а металните му нагорещени стени съскаха. Той зае хоризонтално положение над планетата, а след него върху синьото ледено небе оставаше блестяща огнена река.
Профуча над планетата с невероятна скорост, прелетя над океани и острови, ледове и обширни зелени и кафяви равнини. Той премина с рев от ярка светлина към пълна тъмнина и изплува отново сред златния блясък на утринното слънце.
Тогава се поколеба и разтресе. Последва поредица от трусове. Корабът започна да вибрира и да се люлее непоносимо.
— Нямаме време — изкрещя Капитанът. — Затегнете коланите!
С тътен, който накара планините да потреперат, корабът, който беше дошъл толкова далече, застана вертикално и изхвърли надолу гейзер от пламъци към мястото на последното свое кацане.
Към един свят от зеленина, трети след своето слънце. Към Земята.
9.
Корабът се спускаше и разпиляваше тишината. Под него блатистата хълмиста равнина от жилава трева, бодливи шубраци и удивително ярки цветя изчезна в унищожителния облак от дим и пара.
Корабът се спускаше бързо, изключително бързо. Спирачните горелки пламтяха яростно, но не както се полага. Огненият език на пламъка под кораба се скъсяваше подобно на сгъваем телескоп. Шумът беше невероятен — взрив от убийствен, смазващ грохот, който се втурваше и изплющяваше в равнините като гранитен юмрук.
Само за миг корабът се уравновеси на няколко мизерни фута над земята. После падна с внезапен тласък, удари опашката си в рохката влажна земя и потрепера. Като че ли остана така за секунда-две, после се изкриви и се срути на едната си страна. Разнесе се глуха експлозия, появи се огромен бял пламък. После струи бликнаха отстрани на кораба, струи течност, които изхвърляха глина и пясък в кръг от сто ярда около кораба.
Огънят изгасна със съскане.
Корабът замря — счупен, изкривен, умиращ, далеч от звездите, които беше познавал.
В равнината се възцари отново тишина. Топла, жълта, слънчева светлина изтичаше от синьото утринно небе и докосваше червените, сини и златни цветя, пръснати сред тревата. Над земята се върна ужасеният покой — тишина, ненарушаване от птича песен или от пръхтенето на някое животно.
Корабът беше кацнал, а вътре в него бе много тъмно. След пронизителния вой на реакторите тишината бе станала осезаема, една бездънна празнота, ледена и зловеща.
В командната зала… шум. Драскане, затруднено дишане и кашлица, докато някой се изправяше на крака. Монотонно стенание, вик на болка — слаб и проточен. Звук от капки, които се удрят в изкривената метална стена.
Светлина… Тънък сноп светлина, който играе в залата и леко потреперва в нечия несигурна ръка.
Глас, тих и задавен.
— Къде сте? Кой е ранен?
Гласът на Капитана.
Нечия призрачна сянка се изправи с мъка, като трепереше.
— Хефидж е тук — обади се навигаторът. — Мисля, че съм добре.
Лъчът светлина попадна върху тъмен силует, проснат в един ъгъл. Тялото не се движеше и не издаваше никакъв звук. Като отстраняваше отломки по пътя си, Капитанът се добра до него и внимателно го обърна. Светна с фенерчето в лицето на мъжа, но бързо отмести светлината.
— Сейехи — промълви той. — Не го преживя.
Стенанието още се чуваше — безпомощни звуци, издавани от човек в безсъзнание. Лъчът светлина проследи звука и откри нечие тяло, простряно до вратата, която извеждаше от командната зала. Хефидж тласна Капитана нататък.
— Колко кръв! — промълви той.
Капитанът разгледа Дериък, доколкото му позволявате бледата светлина. Огромното тяло на антрополога изглеждаше смазано, а от отворените му уста се стичаше струйка кръв. Немощните му викове напомняха животински стенания от непоносима болка.
— Дериък… Аз съм Уийк… Чуваш ли ме?
Дериък не помръдна, а очите му останаха затворени.
— Хефидж, вземи фенерчето и виж дали можеш да намериш нещо успокоително в медицинския пункт. Не трябва да позволим да изпадне в истерия, когато се свести.
— Той трябва да живее — прошепна Хефидж. — Иначе…
— Ето. Вземи фенерчето. Доведи Колрак тук, ако изобщо е останал някой освен нас. По-добре задръж останалите вън, докато измислим къде можем да сложим Дериък.
— Трябва ли да им кажа… истината?
Без да се замислят за това, Уийк и Хефидж се почувствуваха като съзаклятници, а останалите представляваха отделна група. Сега, когато Сейехи бе мъртъв, оставаха единствените от ядрото в
