Ветровете на времето

Дериък беше вече буден и в съзнание.

— Трябва да съм почти мъртъв, щом ме наричаш „приятелю“ — прошепна той. — Никога по-рано не си ми казвал така.

— Аз…

— Не се извинявай. Благодаря. Признателен съм ти. Бихте ли ми дали нещо да пийна?…

— Вода? — предположи Уийк.

Дериък се намръщи, лека червенина се разля по бледото му лице.

— Предполагам, че ще трябва да е вода. Не съм допускал обаче, че ще стигна дотам.

Капитанът се засмя. А може би състоянието му се подобрява, може би той дори ще оздравее.

Нлесин донесе вода и Дериък запреглъща с признателност. Но след около петдесет грама спря. Лицето му отново пребледня. Закашля се конвулсивно, тялото му се изопна под одеялото. Петънца кръв се появиха в ъгълчетата на устата му.

Спазъмът премина точно когато Колрак вече приготвяше спринцовката.

— По-добре не опитвайте отново с това — каза Дериък и се усмихна отпаднало.

Никой не проговори. Уийк се страхуваше да предполага каквото и да било. Колрак отчаяно се опитваше да измисли нещо, което би помогнало на Дериък, макар че вече стана ясно, че на него не можеше да му се помогне.

Сам Дериък наруши мълчанието.

— Ако ще работим, по-добре е да се заловим веднага.

— Чувствуваш ли се достатъчно добре? — попита Капитанът.

Дериък го погледна спокойно.

— Няма да се почувствувам по-добре, нали, Уийк?

Уийк не отговори. Вместо това грижливо подпря Дериък на одеялото, така че да намести главата му в положение, при което да може да чете без усилие. После нагласи три лампи над и зад Дериък и издърпа едно магнитно табло, за да закрепят ролките и данните от компютрите.

Хефидж се повъртя насам-натам, докато успее да закрепи данните за проучване, така че да бъдат добре осветени отвсякъде.

— Работата ни ще има съвсем импресионистичен характер — предупреди ги антропологът. — Не разчитайте твърде много.

— Твоето предположение би било по-добро от всичко, което сами бихме измислили — подчерта Уийк. — Колко време ще ти е необходимо, преди да си в състояние да отговаряш на въпросите ми?

— Имам нужда от около седмица, за да свърша работата както трябва. Предполагам, че разполагам с четири часа, преди да загубя съзнание. Така ли е, Докторе?

— Мисля, че да — отвърна Колрак.

— Заредете ме с още лекарство, ако е необходимо. Като имам предвид всичко, мисля, че трябва да ви дам някои предварителни обяснения, преди да заспя отново, просто за всеки случай. Да кажем, три часа за тези ленти и после ще ви кажа каквото мога… Най-напред да погледнем резултатите от проучването на екватора, Хефидж… кодирано е А 14, мисля. Ето това е.

Погледът на Дериък беше ясен и блестеше, но лицето му беше бледо, а дишането — неравномерно. Не показваше признаци на болка и по-скоро като че ли се забавляваше. Задълбочи се в работа. Явно възможностите му за концентрация бяха налице; съвсем очевидно бе, че за него другите хора в командната зала бяха престанали да съществуват.

Дългите минути се изнизваха и ставаха часове. Дериък по-скоро поглъщаше, отколкото изучаваше материала. Случваше се да спре за миг погледа си върху някой лист и после да даде знак на Хефидж да го замени с нов. Той не би могъл да обясни картината, която изграждаше в ума си, картина, появила се от половинчати догадки и неуловими следи, които за другиго не биха означавали нищо. Разположението на континентите и моретата влизаше в изчисленията му, също както и някоя случайна, конкретна информация, заснета от телевизионните скенери. Но най-вече бе подпомогнат от проучването на процесите на културното развитие, на което бе посветил целия си живот. Той съзираше данни, които в действителност нямаше пред себе си, на основание на онова, което би трябвало да е там. Точно след три часа Дериък кимна с глава:

— Готов съм. Възможно ли е да намалите тази светлина?

Уийк завъртя обратно две от лампите и осветлението стана по-индиректно, а другата обърна нагоре, така че лъчът минаваше над главата на Дериък.

— Чувствуваш ли се достатъчно силен, за да говориш?

— Не, но хайде да не губим време в любезности. Това, което имам да ви кажа, няма да ви хареса, ала трябва да го чуете.

Другите се приближиха и заслушаха. За тях проблемът не беше вече абстрактен — беше въпрос на живот и смърт.

— Най-напред — започна Уийк, макар че му бе мъчително да задава тези въпроси, — възможно ли е да получим помощ някъде на тази планета? Някой, при когото да отидем и да сглобим този кораб отново?

— Не — каза Дериък. — По този въпрос съмнения няма, Уийк. Ако сте очаквали да намерите напреднала технология, вие сте се заблудили.

— Искаш да кажеш, че няма хора? Аз мислех…

— О, хора — разбира се. Тук има хора, макар и не много. Бедата е в това, че доста сте подранили. Може в известна степен да сбъркам, но бих казал, че на тази планета няма общество, което да познава поне земеделието. За да ви бъде от полза…

Дериък леко се усмихна.

— С други думи…

— С други думи, вие се намирате в един свят от каменната ера. Хората са разпръснати на малки групи, прехранват се с лов на диви животни и събират диви растения — корени, диви ягоди и тем подобни. Ако искате да знаете как да поправите счупен връх на копие, попаднали сте на подходящо място. Ако искате да знаете как да поправите космически кораб, ще трябва да почакате около двадесет хиляди години и тогава да попитате някого… освен ако този някой дотогава не хвръкне във въздуха.

Настъпи продължително мълчание.

— В такъв случай сме загазили — промълви накрая Уийк. — Не можем да поправим този кораб дори за нормален полет. А колкото до полето на деформация, което би ни отвело у дома…

— Изключено — заключи Дериък. — Не разполагате с необходимите инструменти, за да създадете машините, които от своя страна да създадат други, способни да поправят вашия кораб. Няма да успеете да сглобите това нещо и с дяволски усилия, разбирате ли?

— Изглежда, това ще бъде нашият дом, независимо дали ни харесва или не — каза Нлесин. — Нищо не можем да направим.

— Почти нищо — поправи го антропологът.

— Не те разбирам — промълви Уийк и се намръщи.

Дериък замълча, за да посъбере сили. После очите му се оживиха и заблестяха. Той явно бе заинтригуван от ситуацията просто като възникнал проблем, независимо от ролята, която той самият би могъл да играе в нея.

— Каква е нормалната процедура за връщане у дома, ако полето на деформация претърпи авария и не може да се поправи? — попита той.

Уийк го погледна съсредоточено.

— Да изчислим курса на кораба в нормално пространство, да включим автоматичното управление и да заспим. Но в нашия случай нямаме кораб, нито компютри.

— Но имате препарата, така ли е?

Настъпи мълчание.

— Да, имаме го — каза Уийк. — Не е кой знае колко сложно: екстракт от лимфна тъкан на летаргични бозайници, съчетан с абсорбент на витамин „Д“, малко инсулин и някои обикновени лекарствени деривати, известни от векове насам.

Светлината не трепваше сред развалините на командната зала.

— То е всемогъщо лекарство, независимо колко е просто — продължи Дериък. — И защо бихте го