Ветровете на времето

използвали, ако внезапно сте лишени от своето поле на деформация?

— Много просто — обясни Уийк озадачено. — Корабът не може да превиши скоростта на светлината в нормално пространство, още повече в полето на деформация. Но полето притежава способността да „нагъне“ пространството, за да доближи два предмета един до друг; то, както знаете, е един вид пряк път.

— Не съм те молил да ми изнасяш лекция по елементарна космическа навигация — обади се Дериък сопнато. — Попитах те защо бихте употребили препарата.

— Той е средство при критични обстоятелства и означава за нас дългия път към дома, ако не можем да стигнем там по друг начин. Разстоянията в нормално пространство са огромни, естествено. Може да се намирате на стотици светлинни години от дома, когато полето на деформация откаже. При нормално ускорение в нормално пространство ще са ви необходими повече от сто години да се доберете обратно, а за това време вие ще бъдете мъртви. Но препаратът позволява да изпаднете в един вид забавено развитие; жизнените ви процеси се забавят, докато у вас остане да тлее само искрица живот. Когато пристигнете у дома, се събуждате и дори ако на кораба са изминали стотици години, вие сте само със седмица или малко повече поостарели, що се касае до износването на вашето тяло. Естествено всичките ви приятели ще бъдат мъртви и ще трябва да започнете живота си наново…

— Но ще си бъдете у дома… — прекъсна го антропологът. — Не се увличай толкова, Уийк, нямаме време.

— Все още не разбирам — призна Хефидж. — Нямаме кораб, а хората тук са все още в каменната ера.

— Несъмнено, несъмнено — възпря го нетърпеливо Дериък. — Сега те са в каменната ера, така че не могат да ви помогнат. Но представете си, че сте се приземили тук петнадесет или двадесет хиляди години по-късно. Тогава какво?

Уийк се поколеба.

— Вероятно това би било мъртва планета. Веднага, щом като получат атомна енергия, те ще поемат пътя на останалите.

— Ние не се самоунищожихме — вметна Колрак с жар, каквато не бяха чували в командната зала от много дни насам. — Ние предприехме това пътуване с надеждата да открием някой друг, който може да е оживял, някой, с когото бихме могли да намерим общ език. Откъде да знаем… може би тези диваци там, вън, ще се окажат онези, които сме търсили. Прекрасна… непоносима ирония…

— Шансовете са против — заяви решително Уийк.

Дериък се закашля леко, примига и продължи:

— За пръв път, господа, аз съм на едно становище с Колрак. Ти говориш за шансове, Уийк, но в действителност ти не разсъждаваш. Какъв шанс имаш да получиш помощ от някой друг свят, освен от този, на който се намираш?

— Никакъв — призна Уийк.

— Много добре. Единствената ви надежда е свързана с тези същества навън, тези външно недодялани хора, които ловят диви животни и гладуват през половината от живота си. Ще ви помогнат или те, или никой друг. Сега не могат да ви помогнат. Ето защо трябва да почакате, докато бъдат в състояние да ви помогнат. Тъй като няма вероятност да живеете около петнадесет хиляди години, налага се да използвате препарата… да го използвате в най-голяма доза и да спите колкото е възможно по-дълго. После навярно ще можете да си отидете у дома с някой от техните кораби.

— А можем ли да бъдем сигурни дали след всичките тези години изобщо ще имаме дом, където да се завърнем?

— Не можете. Не знаете също дали тези хора няма да се самоунищожат, преди да създадат космически кораби. Но няма да построите космически кораб от кал и отломки, уверявам ви в това. И никога няма да имате възможността да се върнете у дома по някакъв друг начин. И така това е. Приемете тази възможност или се отречете от нея.

— Приемете я — извика Колрак тутакси. — Приемете я.

— Не зная — промълви Уийк. — Тя означава твърде дълго очакване.

Дериък се закашля отново и този път на устните му се появи кръв.

— Обсъдете това по-късно. Вдигни онази карта, Хефидж… Голямата…

Хефидж я вдигна несръчно, така че светлината да падне върху нея.

— Слушайте внимателно — заговори бързо Дериък. Сега гласът му беше слаб и трудно го чуваха. — Може да съм сбъркал, правя догадки от неточни данни, но искам да ви посъветвам още нещо.

— Да? — Уийк се приближи още повече, като се вглеждаше тревожно в антрополога.

— Корабът се е разбил тук — обясни Дериък и посочи с пръст на картата едно място в горния край, онова, което някой ден щеше да бъде наречено Североизточна Азия. — Мисля, че не трябва да оставате тук, ако можете да го избегнете.

— А защо?

— Твърде сложно е за обясняване, Уийк. От една страна, затова, че е периферна област; намира се на края. Това означава, че няма вероятност за такова бързо развитие, както някои други места. В нашия собствен свят има области, където никога не са виждали космически кораб… не бихте искали да се събудите в един такъв свят, нали?

— Съвършено вярно. Но…

— Погледнете картата. Бързо.

— Да?

— Най-интензивното развитие на културата на тази планета най-вероятно съществува тук — каза Дериък и пръстът му докосна част от онова, което след време щеше да бъде наречено Франция. — Навсякъде из тази област има разпръснати хора и долу тук, из този континент. — Той посочи Африка. — Когато земеделието започне да се развива, по моя преценка то трябва да се появи най-напред някъде между тези две главни области. Вероятно някъде тук, близо до това водно пространство. — Той посочи Средиземноморието.

— Мислиш, че трябва да се опитаме да стигнем до това море?

— Не. Там населението ще бъде съсредоточено отрано. Твърде голям е рискът да бъдете открити. Необходима ви е област, която да остане рядко населена в продължение на много години и която ще процъфти изведнъж, когато новите идеи достигнат до нея.

— Разбирам — промълви развълнувано Уийк. — Но къде се намира тази област?

— Не мога да бъда сигурен. Съжалявам, но нямам всички необходими факти. Ала този огромен остров тук няма да означава голям риск… изглежда почти пустинен — пръстът му докосна острова, който някой ден хората щяха да нарекат Австралия. После ръката му се плъзна над множество тихоокеански острови. — Тези са твърде малки и е невъзможно да се стигне до тях, освен ако решите да рискувате в лодка, която бихте направили. Но погледнете тук.

Пръстът на Дериък проследи очертанията на континентална маса, която хиляди години по-късно щеше да разпалва мечтите на хората под името „Нов свят“.

— Населено ли е? — попита Уийк.

— Не знам. Струва ми се, че човекът не се е появил на това място и вероятно засега там няма голяма населеност. Не забелязах на видеолентата никакви хора, но възможно е да са пристигнали някои. Погледнете обаче какво ще се случи!

Останалите погледнаха и не видяха нищо.

— О! — възкликна Дериък. — Нямам време да обяснявам. Но някои хора непременно ще проникнат в тази област… земята е богата, с достатъчно водни ресурси, огромна по размери. Хората ще навлязат там от тук, където се намираме ние, сега… погледнете, ще пресекат тук и после надолу.

Пръстът му проследи пътя през Беринговия проток надолу по полуостров Аляска.

— По всяка вероятност те вече навлизат там. Пред тях е една богата област от тази планета — рай за ловците. Но те ще останат далеч, много далеч от културния център на този свят, който се намира в противоположна посока, тук — той посочи отново Европа… — Един ден, когато корабите бъдат усъвършенствувани достатъчно, хората със сравнително напреднала култура ще прекосят този океан тук или