пък другия; няма значение. Ще намерят една девствена земя и ще я отнемат от първоначалните й заселници. Тогава тази област ще процъфти и тъкмо там вие би трябвало да се озовете. Можете да останете скрити хиляди години, но когато се събудите, онова, което ви е необходимо, ще се намира съвсем наблизо.
Останалите стояха мълчаливо в полумрака на командната зала.
— Е, момчета — каза Нлесин след дълго мълчание, — предполагам, че най-добре е да нахлузим старите си обувки и да потегляме.
11.
Усилието се оказа твърде голямо за Дериък; то отне и последната му капка сили. Докато другите мъже все така стояха край него и се опитваха да разберат думите, които бе изрекъл, той заспа от изтощение.
Обвит от полумрак, Дериък сънуваше. Колрак би могъл да нарече сънищата му видения, но слабата искрица съзнание, която продължаваше да тлее в тялото на антрополога, противоречеше категорично на това определение. Той дори се усмихваше леко в съня си, така че тези, които го гледаха, се чудеха какво ли би могъл да сънува, та да му изглежда смешно в момент като този.
В началото в сънищата си изпита суета и това го раздразни. Видя се през погледа на някакво дете: тежко наранен при катастрофа, но спасил другарите си чрез мъдростта, натрупана с годините. В полумрака на това, което сега бе преминало в кома, мисълта достави удоволствие на Дериък. В действителност той никога не е бил изключителен в своята професия и знаеше, че останалите го мислят за студен. А беше така приятно да си ценен, да си харесван…
Картината избледня. В мисълта му затанцуваха уравнения ведно с картини от много земи и много светове. Той видя това необикновено същество, наричано „човек“, като че ли в многостранно огледало, навсякъде с малки различия и навсякъде еднакъв. В огледалото се появи пукнатина и му се прииска да протегне ръка, да го докосне, да го почувствува…
Тогава му стана по-добре. Умората изчезна и в жилите му се разля отново сила. Съзнанието му се проясни и той възприемаше всичко около себе си с кристална яснота. Беше щастлив, много щастлив, защото си помисли… беше сигурен, че щеше да умре… Зарадва се, когато напуснаха кораба, но се опита да не показва чувствата си. Какъв беше той, писател или свещеник, за да се наслаждава на ветровете и уханието на тревата.
Въпреки това му беше хубаво. Слънцето беше хубаво и топло и го къпеше в светлина. Лекуваше, както само слънцето може да лекува. И тогава на хоризонта съзряха дим, а на следващия ден чуха звуци: плач, смях, викове. Пулсът му се ускори. Хора! Той искаше да отиде при тях, да се сприятели, да се опита да ги разбере. О, той щеше да говори за данни и статистика, но те идваха по-късно, те бяха обяснението. Защото сега имаше само хора, огньове, прясно месо и нещо за пиене… нещо силно…
И навярно тук би могъл да намери някой мъж или жена, които биха го нарекли свой приятел, които щяха да го накарат да усети поне за миг, че е необходим някому. Толкова много години минаха, откакто тя умря, тази, която не трябваше никога да умира, тази, която щеше да живее вечно.
Той беше щастлив, щастлив както някога. Питието беше хубаво, главата му се въртеше от него, стопляше го и усещаше вкуса му в устата си…
Два часа, след като беше заспал от изтощение, Дериък получи конвулсии.
След три часа бе мъртъв.
Беше долна, гадна смърт, без никаква следа от романтика. Нямаше предсмъртни речи. Нямаше дори възвишеност.
Арвън и Колрак изнесоха тялото му навън и го погребаха до Сейехи. Всички те се почувствуваха някак си безполезни и пропаднали, когато Дериък вече го нямаше. За един жив човек имаше думи, които можеха да произнесат, незначителни неща, които биха могли да направят.
За мъртвите остава само мълчанието.
За Дериък съществуваше само нощният вятър под звездите, вечният вятър, задухал над света, който той никога нямаше да познае.
Слънцето се бе издигнало високо в небето.
Арвън седеше на една гладка скала, превил леко дългото си тяло, а брадата му почиваше върху сключените му ръце. Слабият бриз, който шумолеше в тревата, го караше да настръхва, но слънцето топлеше гърба му. Небето беше осеяно с множество бели облаци и когато някой от тях закриеше слънцето, ставаше наистина студено.
Той се огледа и за свое учудване откри, че се чувствува така добре, както не беше се чувствувал от години. Корабът, на около стотина ярда сред кръг от обгоряла трева и земя, стоеше разбит и безобиден; след няколко години, предположи Арвън, от него щеше да остане само скелетът, а след около век нямаше и да съществува. Щяха да останат само равнините, блесналите снежни върхове на планините, ветровете.
Вероятно така щеше да е по-добре.
Той усети необикновена радост от това, че просто е навън и може да вдишва чистия въздух и да чува безкрайната, изпълнена с живот тишина.
Радваше се дори на буболечките, които сновяха неуморно из тревата, заети с неотложни техни си работи. Беше готов за всякакви събития, в действителност жадуваше за тях, беше дори
Човекът не е създаден, за да живее в стоманен цилиндър. Човекът е част от земята и небето; неговото тяло помнеше това дори когато умът надникваше отвъд светлинните години, в звездните простори, предизвикателството и разрухата…
Той тъгуваше за родния си свят Лортас и самотата му се подсилваше от факта, че тази планета в толкова много отношения приличаше на него, въпреки че от Лортас я делеше бездната на времето и разстоянията. Но той не беше безнадеждно самотен; Лортас можеше да почака, налагаше се да почака. Той не се гордееше с живота, който бе оставил след себе си там — беше твърде лек за него и беше протекъл твърде неусетно. Твърде много удоволствия, жени, многобройни нощи, толкова подобни една на друга, че никога не можеше да ги различи. Беше разбрал, че дори разкошният живот можеше да стане еднообразен; привичките на безделниците действително оставят дълбока следа. Ако баща му му беше дал по-малко, беше го накарал да работи повече… глупаво беше да вини него за това.
Той се замисли удивен:
„На Лортас има места, които не се различават кой знае колко от света, който виждам около мен. И под нашето слънце има просторни поля, прохладни ветрове и вечни скали. Необходимо ли е човек да дойде толкова далеч само за да намери себе си?“
— Чудесно — обади се неочаквано нечий глас, — Захвърлени сме на една непозната планета, а ти спиш на поста си.
Арвън се сепна и отново се върна към действителността, вдигна очи и видя Нлесин пред себе си. Плешивата глава на романиста беше вече възрозова от слънцето, а очите му блестяха.
Нлесин седна на една скала наблизо, реши, че му е неудобна, и се премести на друга.
— Уийк иска да ни види, когато свършиш с дневните си сънища. Голям съвет на войната или нещо подобно. За какво си се умислил?
— Разни неща. Но не съм се умислил.
— Знам — усмихна се Нлесин със странна усмивка — едновременно цинично и с разбиране. — Държиш се, като че ли сега сме по-добре, отколкото преди да се разбием.
— А не сме ли?
— Ще премине — увери го Нлесин. — Толкова се радваш, че си жив, че страдаш от еуфория. Твърде опасна болест. Почакай, докато наоколо се позастуди. Ще удариш някой пръст на крака си и той ще се отчупи като изгнила вейка. — Нлесин щракна шеговито с пръсти.
Арвън кимна.
— Смешно, нали. Никога не съм си мислил, че ще се радвам на нещо подобно, макар и за кратко.
— Внимавай, синко. Доста изводи могат да се направят за човека от начина, по който реагира на подобни неща. Вземи Лейджър например — той единствен се е паникьосал като глупак. Ще ни създаде
