Ветровете на времето

неприятности, само почакай. Уийк навсякъде си е все същият. Хефидж е в безизходица, предполагам. Той единствен от нас наистина беше част от пространството; на Сейехи му харесваше навсякъде, където бяха компютрите му, но на Хефидж му харесва там горе. Ако някой изобщо се завърне, то това ще е той.

— А другите? Црига? Колрак?

— Още умувам за тях. Кажи ти.

Арвън поклати глава.

— Колрак изглежда по-стар от нас, а Црига — по-млад. Не бих търсил нещо по-съществено от това.

— Именно противоположностите понякога е най-трудно да се преценяват — измърмори Нлесин като че ли на себе си. После се изправи чевръсто и се изтърси от праха. — Хайде. Дошъл е моментът за Забележителното слово на Нашия достопочтен Капитан.

Те тръгнаха един до друг под лъчите на ранното следобедно слънце назад, към разбития кораб.

Насядаха в кръг откъм слънчевата страна на кораба, защитени от студения вятър. Намираха се съвсем близо до двата пресни гроба и беше необходимо малко въображение, за да почувствуват, че Дериък и Сейехи са сред тях.

Макар и седнал, Уийк се открояваше сред останалите. В никакъв случай не беше едър, но беше от онези хора, в които се вглеждаш, пък макар и само заради едва сдържаната енергия, която излъчват; той беше като навита пружина, готов да отскочи дори при най-лекото докосване. Беше техният водач както на теория, така и в действителност, водеше, защото бе непоколебим — не сляп или глупав, или в известен смисъл безмилостен, а просто изключително упорит.

Уийк заговори:

— Всички вие чухте Дериък, знаете какво каза. Той беше най-компетентният човек, за да преценява, и той ни посъветва да не оставаме тук. Неговите доводи ми се сториха убедителни в момента, пък и сега, но се налага да обсъдим някои въпроси.

Той замълча, за да подреди мислите си.

— Първият е този: разполагаше ли Дериък в действителност с всички необходими факти, за да вземе правилно решение? Работата беше бърза и неотложна и нямахме компютри, за да проверим. Може и да е сбъркал.

— Все пак неговите догадки са по-добри от нашите, Уийк — обади се Нлесин. — Обърнете внимание, че на мен не ми е хрумнало да се поразходя на хиляда мили.

Уийк леко се усмихна.

— Съгласен съм, че неговата преценка на ситуацията е най-доброто, с което разполагаме. Ако изобщо искаме някога да имаме шанс да се завърнем у дома, то той ни е дал напътствия, които могат да ни помогнат. Наистина не съществува друго решение; и след милиони години едва ли ще се появи някой друг изследователски кораб, а и да дойдат тук, изобщо не биха ни забелязали. Съгласни ли сте с това?

Възражения нямаше.

— Добре. В такъв случай въпросът се опростява. Да останем ли тук, или да поемем към този относително рядко населен континент на Дериък? Сигурен съм, че мисълта за това не ви е напускала. Ние всички знаем, че не съществува почти никаква вероятност този свят някога да познае космическата навигация дори в най-елементарната й форма. Тук вероятно ще се развие още една човешка цивилизация, а в много светове ние виждахме, че характерно за човека е да се самоунищожава, когато придобие способността за това. Това са фактите и ние не можем да ги пренебрегнем. Ако се приспособим към тази друга част на света и ако наистина оцелеем след хилядигодишен сън, съществува голяма вероятност да се събудим в радиоактивна пустиня. Ако това стане, то ще е краят. Но съществува и вероятност това да се окаже планетата, която сме търсили, планетата, която ще тръгне редом с нас в този суров свят. Но тази вероятност е твърде нищожна. Заслужава ли си да поемем риска?

Младият Црига пръв се обади:

— Но нали не се налага да спим толкова дълго? Искам да кажа, че бихме могли да заспим, да речем, за пет или десет хиляди години… колкото решим, и да се събудим в някаква цивилизация, в която все още няма атомна енергия. Няма да стигнем до дома, но бихме могли тук да си създадем дом — очите му блестяха от въодушевление. — Все едно, че сме се върнали назад във времето, на Лортас, искам да кажа, и така ще видим всичко онова, за което сме чели в историческите романи…

— Ще пратя аз тези исторически романи по… — прекъсна го Нлесин.

— Заслужава си да помислим върху твоята идея, Црига — каза Уийк, без да обръща внимание на Нлесин. — Естествено, това не е всичко…

— Разбира се — прекъсна го Лейджър с внезапен ентусиазъм. — Как не съм се сетил за това? Бихме могли просто да останем тук. Сега вече знаем с какво разполагаме. Не е чак толкова лошо, нали? Искам да кажа, че по нищо не прилича на някои от световете, които видяхме, след като са започнали да разбиват атомите — има зеленина, водата е годна за пиене, въздухът може да се диша, без да изсуши дробовете ни. Все едно, никога няма да успеем да се завърнем у дома, защо да опитваме? Можем да си построим селище, да отглеждаме някакви култури, да доизживеем живота си. Какво не ви харесва?

— Няма жени — заяви направо Нлесин.

— Но има местни жители, нали? — засмя се Лейджър. — Какво им е лошото на тях? Можем да пристъпим към божиите дела!

— А щом бог не те е дарил с необходимото, как ще се обърнеш към тях? — попита Нлесин и се усмихна иронично.

— Какво искаш да кажеш с това? — Лейджър скочи на крака. — Нлесин, търпял съм те много досега, но повече не бих могъл…

Нлесин дори не го погледна.

— Безстрашният Репортьор сладур, Изчерпаният романист — промърмори той.

— Достатъчно — прекъсна ги Уийк. Той не повиши глас, но Лейджър седна. — Нека не се заяждаме помежду си; и без това си имаме достатъчно проблеми. Истината е, че Лейджър засегна точно онова, което мислех и аз. Напомням ви, че моят избор не би бил такъв, но нека бъдем реалисти. Аз вече не съм ваш Капитан, аз съм просто Уийк. Не мога да ви заповядвам и ще бъде глупаво да се опитвам. Бедата е в това, че Лейджър е прав. Ако преценим възможностите и повярваме, че в момента трябва да се грижим единствено за себе си, тогава би било по-добре да останем тук. Мисля, че всичко би било наред. Дори бихме могли и да се позабавляваме.

— Във вегетирането няма никакво удоволствие — каза Арвън.

— Откъде знаеш? — попита Нлесин.

Арвън не му отговори.

Колрак, който беше мълчал по време на цялата тази дискусия, бавно се изправи на крака и засенчи с ръка очите си.

— Преди да градим планове за съвместния си живот с туземците — започна той, — по-добре е да ги попитаме тях какво мислят за това.

Всички скочиха на крака.

Там, от юг, през равнините приближаваха тъмни силуети. Те мълчаха, но се движеха бързо.

Хора.

12.

Отстъпиха инстинктивно към зейналата врата на кораба. Където и да се намираше, каквото и да се говореше за него, човекът означаваше опасност. Сред всички живи същества той беше най-изобретателен убиец и заплашваше с гибел дори себеподобните си.

— Спрете! — викна рязко Уийк. — Те са само четирима. Нлесин, влез вътре и донеси няколко паралитични револвера. Другите да останат по местата си.

Лейджър се приближи още малко към вратата. Той като че ли беше готов да се противопостави на нареждането на Уийк, но съобрази, че ще се окаже сам.

— Мисля, че трябва да влезем в кораба — каза той. — Там ще бъдем на по-сигурно място.

— Но няма да можем да виждаме — подчерта Арвън. — Какво ще правим — ще тичаме и ще се крием