Постепенно идваше на себе си.
Човекът наблюдаваше, чакаше и не казваше нищо.
4.
Като че ли се раждаше отново.
Уестън Чейс усещаше как животът се връща отново в него, а животът беше милионите ледени иглички във вените му. Понякога е по-добре да си в полусъзнание. Когато си твърде болен, не чувствуваш болката. Когато се оправиш достатъчно, за да те боли и да помниш, работата става зле.
Той лежеше на пода в пещерата и му се искаше да крещи. Възможно бе и да е крещял, не беше сигурен. Гадеше му се, беше в окаяно състояние и изпитваше глад. В устата му имаше вкус на спарен тютюнев дим. Черепът го болеше, като че ли в него бе забит нож. Тялото му беше така подпухнало, че не можеше дори да пълзи.
Но това беше само физическо страдание.
Него можеше да приеме.
Ала другите неща…
Той се намираше в една пещера с някакъв маниак или даже по-лошо. А Джоу не знаеше къде е той, никой не знаеше къде е. Колко ли дълго бе останал тук? Какво ли си мислеше Джоу? Сигурно няма да си помисли, че просто е избягал от нея… или пък щеше да си го помисли?
Подобно диапозитиви, в мозъка му светваха и изгасваха образи. Джоу и нейният басейн, към който той се отнасяше така саркастично. Детето на съседите, което бе паднало от велосипеда си, кръвта по главата му и Джоу, която му помага да го изправят… Хубаво момче, точно за такъв син винаги бе мечтал. И Джоу през онази нощ в дома си, една година преди да се оженят…
Джоу…
Той изстена, искаше му се да заплаче като дете. Господи, това беше невероятно, кошмар, не е възможно да се е случило…
Бледа ръка се плъзна под него.
Поставиха го в седнало положение. Бялото странно лице се озова до неговото.
„Дракула, помисли Уес истерично. Намирам се сред вампири в някакъв проклет, смотан филм. Чесънът! Къде е чесънът?“
Той се изсмя. Чу собствения си смях и млъкна.
Бледият мъж овеси нещо около ушите му. Очила. Неговите собствени очила. После отвори устата на Уес и постави нещо в нея. Уес се задави, но започна да дъвче. Челюстите му едва се отваряха, но в гърлото му се стичаше обилно сок и той усещаше топлината му. Месо… Жилаво, но вкусно и истинско.
Непознатият го хранеше и Уес ядеше. Погълна пържола и половина, като си повтаряше, че не трябва да бърза, но беше твърде гладен, за да обръща внимание на това. После мъжът му даде студена вода от един кожен мях.
— Благодаря — каза Уес с прегракнал глас.
Човекът кимна, но не каза нищо. Зае се отново със собствената си храна; дъвчеше бавно и замислено, като че ли наваксваше загубено време. Уес лежеше на пода и усещаше как постепенно силите му се възвръщат. Помисли си, че е дошъл моментът да използува своя шанс. Да стане, да очисти този човек, да се измъкне…
Преди да успее докрай да обмисли плана си, заспа. Не сънува нищо. Нямаше как да разбере колко дълго е спал, но се събуди бодър. Отвори едното си око.
Мъжът го наблюдаваше с лека усмивка. Хвана ръката му и му помогна да се изправи. Уес беше замаян, но можеше да стои. Непознатият го отведе стъпка по стъпка до кръглата врата, която беше единственият изход от пещерата. Подпря го на нея, после отстъпи назад и седна на пода.
„Свободен! Аз съм свободен! Оставя ме да си отида.“
Уес отчаяно заопипва издатините по вратата. Дръпна, блъсна, завъртя, заудря с юмруци. Не се случи нищо. Опря рамо о вратата и натисна. Кръглата врата не помръдна. Отдалечи се и сляпо се втурна към нея.
Като че ли буквално се бе хвърлил върху каменна стена.
Той се срути, хлипайки.
Непознатият го вдигна, даде му още една глътка вода. После погледна Уес и поклати глава. Смисълът беше достатъчно ясен. Уес не можеше да излезе, освен ако мъжът не го пуснеше.
А Уес подозираше, че това съвсем няма да е тъй скоро.
Мъжът седна и подаде на Уес парче студено месо. Уес го изяде, без да мисли. Главата му беше съвършено празна — дори ужасът го беше напуснал.
После мъжът се наведе напред. Посочи към себе си.
— Арвън — произнесе бавно и отчетливо. Гласът му беше тих и спокоен.
Уес се поколеба. После кимна, посочи себе си и каза:
— Уес… Уес Чейс.
Човекът се усмихна нетърпеливо.
В известен смисъл това беше началото.
Уес Чейс не беше съвсем наясно с фонемите и винаги, щом чуеше за речник, неизменно го свързваше с някой римски законодател. Не може да се каже, че лингвистиката беше на мода в университета в щата Охайо, където Уес караше подготвителния курс, а в медицинския факултет в университета в Синсинати се наблягаше на естествените науки.
Разбира се, че човек никога не знаеше кое щеше да се окаже целесъобразно и кое — не. Не за пръв път Уес съжаляваше за вечната си заетост — един живот, който го отегчаваше до смърт със списъци, телефонни разговори, ангажименти и протеклите носове на неговите болни. Да бе имал време да потърси някои неща, да почете, да послуша…
Но сега вече беше малко късно.
А Уес знаеше от мъчителната си битка с латинския и проклетото тристранно разделение на Галия, че да учиш език е вероятно кауза, обречена на неуспех дори при най-добрите обстоятелства. Когато на човек му се наложи да учи езика от самото начало, без посредничеството на един общоговорим език, на който да се обяснява, то това ще му отнеме време. Така и стана.
Въпреки всичко Арвън усвояваше с невероятна бързина. Той изобщо не се опита да научи Уес на собствения си език, какъвто и да бе той, а се зае с овладяването на английския. Започна със съществителните, нещата, които можеха да посочват: пещера, риза, обувки, месо, шоколад. Той си записваше думите в някакъв странен бележник и скоро Уес схвана факта, че Арвън не толкова целеше да научи самите думи, колкото се интересуваше от коренните съставки. Той използваше символи, които Уес никога не бе виждал, но реши, че са някакви фонетични знаци. Започна със стотици, като отбелязваше всяко ударение, пауза, окончание, но когато откри кое имаше значение в английския и кое — не, бързо съкрати азбуката си до една опростена серия от знаци. После се зае със структурата на езика, с начина на свързване на словесните единици. Когато схвана словореда подлог — сказуемо — допълнение, започна бързо да напредва.
И все пак това му отнемаше време.
А време имаше достатъчно и да се отегчиш дори в тази неестествена, невероятна пещера в скалите в Колорадо. Имаше достатъчно време да яде прясно месо и риба, докато му омръзнеха. Имаше време и да става нетърпелив, да се тревожи и страхува.
Оставаше му твърде много време и за да си спомня живота, който бе ценил така малко, живота, който го очакваше в подножието на една лъкатушеща пътека, където един леден поток бълбукаше надолу към долина от зеленина и златисти цветя. Долина под слънцето… Не беше виждал слънцето от… колко ли дълго?
Спомняше си всяка подробност от своя живот там, под слънцето: свежата топлина на утрото, преди да се спусне мъглата, следите от сажди надолу по Холивуд Фриуей, тъмната зеленина на блесналата под водните струи трева, мокрите червени тераси от здравец, ярките цветни ризи край морето в Санта Моника…
