Виждаше ги като наяве.
И Джоу, къде беше Джоу? Беше ли самотна в онази празна къща, която бяха делили двамата? Или пък бе (тази мисъл не го напускаше) мъничко щастлива, че си е отишъл? Беше го разочаровала много пъти, но в действителност какъв живот й бе предложил той?
Имаше време за твърде много спомени и не всички от тях бяха приятни.
Но Арвън продължаваше с непоколебимо старание и неизменно блеснал поглед. Той пречупи езиковата бариера, макар и несъвършено в началото, и тогава пещерата стана по-малко самотна, по-малко чужда.
Уес беше попаднал в ситуация, която не зависеше от него; той разбираше това и се опита да се приспособи. Беше почти безпомощен, както би бил всеки друг човек, но сега страхът му в известна степен го бе напуснал.
Той дори успяваше да забрави телата в нишите, поне през по-голямата част от времето.
Почувствува как в него се надига вълнение, възбуда от близостта с нещо съвършено неразбираемо за него. Това беше усещане, което вече бе изпитал веднъж в живота си, когато се беше заел с ендокринни изследвания скоро след като завърши медицинския факултет. Постепенно се беше отказал от тях и никога не разбра защо.
Е, от това тук не би могъл да се откажа.
И беше като че ли щастлив от факта, че не можеше.
Разположи се, доколкото можа, по-удобно и вече знаеше, че участвува в събитие, което би накарало всеки журналист да отреди по-второстепенно място в своя вестник за първата атомна бомба. Общо взето, не беше неприятно усещане.
Той говореше и слушаше, и се опита да постигне най-трудното.
Опита се да разбере.
С годините Уес си беше изградил едно тактическо правило, което всички лекари трябваше да имат. Медицината не означаваше единствено среднощни пътувания с крак върху педала за газта и напрежението в операционната, особено ако се е случило да си специалист по уши-нос-гърло. По-голямата част от неговата работа бе еднообразна и досадна до смърт. В безкрайните следобеди в кабинета си той се забавляваше, като се опитваше да преценява новите си пациенти, когато мис Хил ги въвеждаше през вратата. Бяха ли те наистина болни, или търсеха под един или друг предлог лекарства? Бяха ли те от онези невротици, които си мислеха, че са хванали пневмония всеки път, когато кихнеха, или действително бяха зле? Как изкарваха прехраната си? И, още по-важно в някои случаи, какво бяха готови да направят за тази прехрана?
В това Уес се оказа твърде способен. Той често успяваше да прецени човека за две минути и да бъде достатъчно близо до истината, за да му послужи това при поставяне на диагнозата. Но как да прецени личността на човек, с когото нямаше нищо общо? До каква степен онова, което считаше за характер, се дължеше само на външния вид, маниера на говор, подбора на познати развлечения, предпочитанието към Тойнби или развлекателни четива?
Не беше глупак. Знаеше, че няма да спечели нищо с паника и истерия, но простата истина бе, че Арвън беше нещо съвършено непознато в досегашния му опит. Откъдето и да бе дошъл, какъвто и да бе, той наистина бе различен. Как би могъл да разбере какви са подбудите му? Биха могли да бъдат всякакви. Как би могъл да разбере дали му мисли злото, или просто се отбранява? Да се отбранява ли… срещу каква заплаха? Как би могъл да разбере дали му казва истината, или го мами? Как би могъл да разбере за какво му е необходима информация?
И въпреки това Уес изпитваше някакво доверие, почти съпричастие. Ако не беше Джоу и тревогата…
— Погледни — каза Арвън. — Картини…
Той подаде на Уес куп цветни изображения.
— Снимки — поправи го Уес.
Загледа се. Много от тях бяха на хълмисти равнини, потънали във висока до коленете трева. На някои от тях имаше само сняг и лед. На други се виждаха чудновати хора, облечени в кожи. Донякъде приличаха на ескимоси. Уес се опита да си припомни филмчето на Дисни за ескимосите, но не успя да се сети в подробности. Във всеки случай тези не бяха точно ескимоси, в това беше сигурен. Имаше и снимки на животни, каквито никога не бе виждал — огромно рунтаво животно, подобно на слон, нещо като огромен бивол.
Но най-често се срещаха поля, трева и ледове.
— Вашият… ммм… свят? — попита Уес и се почувствува някак глуповато.
Арвън гледаше озадачено.
Уес взе бележника и инструмента за писане.
„Да видим сега, помисли си той. Как го правят по филмите?“
Започна със Слънцето, като нарисува кръг в средата на листа. Дотук добре. Но какво ли се намираше между Слънцето и Земята? На Уес никога не бе му оставало време да се залови с астрономия и не беше ни повече, ни по-малко невеж по тези въпроси от мнозинството свои съграждани.
Добре, да оставим някои от по-отдалечените планети. Плутон… това беше малка планета встрани… да оставим и нея. Но какво друго? Впрочем колко ли бяха планетите? Осем? Девет? Десет? Той поклати глава. Търсеше Марс — точно оттам идваха пришълците във филмите, така че сигурно имаше някаква причина за този избор. Но от коя страна на Земята се намираше Марс? Към Слънцето или в посока към Плутон?
— По дяволите — измърмори той.
Нарисува десет планети в права линия от Слънцето и подаде бележника на Арвън. Арвън го погледна в пълно недоумение. В края на краищата това беше просто серия от кръгове върху лист хартия. Все пак Арвън го разгледа задълбочено, а накрая го сгъна и го сложи в джоба си.
Достатъчно по този въпрос.
Когато си затворен някъде, времето тече бавно. Уес получи обратно часовника си и можеше да следи за часовете, но все така нямаше представа колко дълго е бил в пещерата, преди да бъде в състояние отново да вижда циферблата на часовника си. Твърде възможно бе навън да е есен и да наближава зима. В планината щеше да стане студено, снегът щеше да затрупа пътеката… ако изобщо я видеше някога пак.
Отне му два дни на напрегнати усилия да обясни на Арвън мисълта си, че иска да напише писмо на Джоу — само бележка, в която да кажа, че е добре, че я обича, че някой ден ще й обясни всичко. Той дори написа такова писмо, обясни за адресирането и загуби няколко часа в мъчителни опити да обясни предназначението на марките.
Арвън взе бележката и я прочете. Прочете я не веднъж, много пъти. Раздели листите, събра ги отново. И поклати тъжно глава.
— Но защо? Това не може да ви навреди… изобщо не може да ви навреди. Дребна молба…
Арвън категорично отказа.
— Желание да помогна — произнесе бавно той. — Имам желание да помогна, но не трябва… — Търсеше думи. — Риск… Опасност… Голям шанс…
Уес усети как неестествената му смиреност го напусна.
— Но вие нямате никакво право да ме държите тук ей така. Не обяснихте нищо, не направихте нищо, не казахте нищо. Какъв, по дяволите, човек сте вие?
Арвън се намръщи — беше затруднен.
„О, господи, това е невъзможно!“
Тогава неочаквано Арвън се опита да му обясни:
— Право — каза той. — Трудна дума. Много трудна дума. Право за теб или право за мен?
— За двамата — почти изкрещя Уес. — Правото си е право.
Арвън се усмихна и поклати глава.
— Опитам да обясня — каза той и спря недоволен. — Ще се опитам да обясня — поправи се той. — Ти се опитай да разбереш. Аз… ние… не ти мислим злото. Аз… ние… правим каквото трябва. Разбираш ли?
Уес чакаше.
Странните сиви очи на мъжа станаха далечни и чужди. Устата му произнасяше думи, които не бяха
