негови думи. Опитваше се да разкаже една история, която не можеше да бъде разказана поради пропастта, която не можеше да бъде преодоляна.

А Уестън Чейс седеше в голата каменна пещера, където слабият огън хвърляше призрачни сенки към неясните силуети, които спяха, както само мъртвите могат да спят, а въздухът бе замрял от вековна тишина. Той седеше и слушаше, и се опитваше да разбере.

Арвън продължаваше да говори непрестанно, а огънят намаляваше и слабото сияние в пещерата напомняше ледения сребрист блясък на луната.

5.

Корабът беше останал сам.

Продължаваше да лети, но наоколо нямаше нищо, по което да се съди за скоростта му. Изглеждаше като увиснал сред еднообразна вселена от сивота, прикован сред безбрежна мъгла извън пространството, извън времето, извън представата.

Нямаше звезди, нямаше планети, нито далечни галактики, подобни на малки, бели скъпоценни камъчета на фона на тъмното кадифе на пространството.

Съществуваха корабът, сивотата и нищо друго.

Вътре в кораба един набит плешив мъж на име Нлесин посочи небрежно с палец към синята метална стена, която ги отделяше от мъртвилото вън.

— По мое скромно мнение — каза той, — това там е идеалният дом за човечеството. От самото начало започнахме не както трябва и всеки идиот би могъл да го разбере, дори ти, Црига. Човекът е боклук, инфекция за Космоса. Защо трябва да живее на зелени планети, под сини небеса? Ако някога е съществувал организъм, заслужил най-изолирана пустош сред Небитието, то това е човекът.

Силното, дразнещо боботене на ядрените реактори, захранващи полето на деформация, изпълваше кораба. Същото чувство би имал човек, ако чува как лети бомба към него, бомба, която никога не избухва.

Црига — с доста ярки дрехи, поразителни сред убития зелен цвят на стаята, болезнено осъзнаваше своята младост, но бе решен да го прикрива на всяка цена. Той разбираше, че Нлесин го предизвиква; много добре, ще му го върне тъпкано.

— Ти смекчаваш нещата — каза той. — Както обикновено си твърде оптимистично настроен. Аз мисля, че дори Небитието е прекалено хубаво място за нас. Необходимо ни е Битие, по-ужасно и от самото Небитие.

Нлесин се разсмя. Смя се значително повече, отколкото предполагаше шегата. Смя се, докато на очите му се появиха сълзи.

— Чудак си ти, Црига — каза той. — Трябва да обезпечиш непременно това безценно чувство за хумор, за да останеш завинаги един малък слънчев лъч в нашия живот.

— Върви по дяволите! — възкликна Црига и се отдалечи.

Нлесин престана да се смее и се обърна към Арвън, който седеше срещу него и четеше роман:

— Какво мислиш, уважаеми?

Арвън неохотно свали книгата.

— Мисля, че твърде много тормозиш момчето.

В отговор Нлесин издаде неприличен звук.

— Все някога трябва да порасне.

— А ние?

Нлесин изсумтя.

— Велика мисъл. Звучи като в един от собствените ми романи. Четеш твърде много книги, Арвън. Започнал си да ставаш интелектуалец. Трябва да отидеш в някоя ферма, да усетиш миризмата край обора, да се научиш да живееш.

Арвън леко се усмихна, отпуснал дългото си тяло в креслото. Книгата не трепваше в силната му ръка, а сивите му очи изразяваха по-скоро недоумение, отколкото насмешливост.

— Така и не разбрах, Нлесин, защо толкова упорито се стараеш да се представяш за Великия циник.

— Искаш да кажеш, че и без да се старая, съм достатъчно противен?

— Искам да кажа, че ти самият би трябвало отдавна да си се отегчил.

— Защо не вземеш да ми проповядваш за Златния век на човечността като Колрак? Да ми обясниш единството в живота, хармонията на световете, скритите добродетели на жалките човешки същества…

— Не, благодаря — прекъсна го Арвън и вдигна книгата пред очите си. — Предпочитам да чета.

Корабът се разтърси леко; силното боботене премина в досаден вой.

Вратата се отвори и в кабината пристъпи навигаторът Хефидж. Стоеше изправен и спокоен, странните му черни очи обгърнаха останалите по-скоро с безразличие, отколкото с презрение.

— След минута ще свърши — осведоми ги той. — По-добре затегнете коланите.

— Полето още ли действува? — попита Арвън.

— В известна степен да.

— Няма да има никакви… неприятности… нали? — Црига избърса ръцете си в извънредно луксозна кърпичка.

Навигаторът сви рамене.

— Не му се нрави тая работа на Нлесин — измърмори той любимата си фраза. — Май ще се наложи да спим по обратния път за вкъщи, ако изобщо някога излезем от полето на деформация. Готов ли е препаратът за критични ситуации, Хефидж?

— Готов е — каза Хефидж и не се усмихна.

— Почакай — каза Нлесин, като се поизправи в креслото си. — Искаш да кажеш, че наистина ще има…

— По-добре затегнете коланите — повтори навигаторът и се върна отново в командната зала.

Тримата мъже се вторачиха един в друг, внезапно станали по-близки, отколкото са били през тези четири години, откакто бяха заедно.

— Не му се нрави тая работа на Нлесин — повтори намръщено Нлесин.

— Дори и на Арвън не му се нрави — промърмори Арвън.

Црига — твърде млад и твърде уплашен — закопча колана си и затвори очи.

Корабът се разтърси отново. Някъде в стените се чу съскане и пращене на кабел.

Сивото мъртвило около тях като че ли бе съвсем наблизо, притискаше ги, задушаваше ги…

— Ето го небитието — произнесе Арвън.

Светлината намаля.

Хората чакаха.

Корабът излезе от полето.

Когато това се случи, то стана изведнъж. Нямаше преход. Корабът изплува от пустотата отново в нормално пространство, отново сред тъмния безкрай, където звездите приличаха на светещи островчета и където никога не духаха ветрове. Мястото беше някак си по-приветливо от онова, което бяха оставили зад себе си. Огромен беше този океан, където световете бяха прах, и все пак им беше близък, защото това беше вселената, дала живот на човека, макар и само в известна степен, тя беше разбираема за тях.

Корабът плуваше сред дълбините със скорост, близка до скоростта на светлината — движението бе недоловимо, а звездите оставаха все така студени и далечни.

На кораба все още му предстоеше да измине дълъг път.

— Май че успяхме — каза Арвън и разкопча колана си.

— Още не сме се приземили — напомни му Нлесин.

— Преходът наистина не беше лек — каза Црига, а лицето му постепенно възвръщаше обичайния си цвят. — Никой не може да ме убеди, че този път не бяхме в беда.

Воят на атомните реактори премина в постоянно, ритмично боботене — тихо, отмерено, успокояващо.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату