искам Хефидж да спусне кораба колкото е възможно по-ниско, за да мога да виждам и сам. В изчисленията винаги се допуска възможността да срещнем недостатъчно развита култура, аз ще искам да я погледна отблизо, преди да решим да й се натрапим.
— Това ли е всичко?
— Засега да — каза Дериък и се обърна към Капитана. — Екраните ще наблюдаваш ти, нали, Уийк?
— Няма да поемам никакви рискове.
— Добре. Хайде, Арвън… да пийнем, преди да се заловим за работа.
Те излязоха от командната зала и тръгнаха към бара, който представляваше неголяма ниша в стената. Дериък извади бутилка и две чаши и двамата пиха.
Арвън усети как питието го затопля и изпита задоволство. Опита се да не мисли за отчаянието, което вероятно ги очакваше, но безнадеждността се увеличаваше с годините и никак не бе трудно да се проумее черният светоглед на Нлесин, колкото и мъчителен да ставаше понякога той.
…Стига да можеше тези планети никога да не са били населявани от хора.
Нямаше да бъде чак толкова лошо.
— Впрочем защо си дошъл тук? — попита ненадейно Дериък, докато си наливаше втората чаша. — Нямаше ли какво да правиш вкъщи?
Споменът накара Арвън да се усмихне. Големият дом в родния край, гоблените, книгите, топлината. Градовете, пиесите, жените…
— Имах доста — каза той.
Дериък преполови питието на един дъх.
— Не те разбирам — призна си той направо.
— Това ни прави равни — обяви Арвън.
— Никога няма да я намерим, ти знаеш това — каза антропологът.
— Трябва да я намерим — отвърна Арвън. — Това е.
— Още ли се надяваш, Арвън?
— Би могло да бъде и по-лошо.
Корабът продължаваше да се спуска. Заобиколен от звезди, нереален, той прорязваше този мрак и се насочваше към светлината.
Към едно жълто слънце и две други слънца около него — едно близко и едно далечно.
Системата на Алфа Кентавър, отстояща на четири светлинни години от един свят, наречен Земя.
6.
Колрак седеше сам, а мислите му неизказани пътуваха надолу, към онзи свят, към който се спускаше корабът. Той не обичаше да остава сам в момент като този, но Хефидж беше зает, а навигаторът бе единственият човек на борда, с когото се чувствуваше напълно спокоен.
„Изпитва нещо към звездите, често си мислеше той за Хефидж. Дълго е гледал звездите, а това е началото на мъдростта.“
Е, сега не можеше да сподели мислите си с Хефидж.
Не за пръв път Колрак се замисляше за това, че космическият кораб е странно място за свещеник. Почти всички останали, когато изобщо се сещаха за него, решаваха, че е мистик, и повече не се замисляха. Не беше укор от тяхна страна; когато му лепнеха етикета за мистицизъм, те просто доказваха за свое собствено удоволствие, че той не е част от техния свят; за тях той се превръщаше в човек, към когото се отнасяха вежливо, но не и човек, когото приемаха твърде сериозно.
Е, странно е да си свещеник в този ден и в този век. Било е време, когато на Лортас църквата е била могъща, но през последния век се беше разцепила и отслабила; едва ли в тези дни представляваше нещо повече от философия, и то в най-добрия случай, а в най-лошия…
Стига да можеше човекът никога да не бе излизал в Космоса! Стига да можеше никога да не бе откривал онова, което откри. Но не, да се разсъждава така беше подло. Сигурно един истински бог не можеше да бъде унищожен от истината, независимо къде са я открили. Трябва да съществува отговор, някакъв друг отговор, различен от този, който хората преоткриваха отново и отново, отговорът, който им се надсмиваше във всеки годен за обитаване свят в цялата тази бездна на пространството…
Ето сега и Центавър Четири!
Имаше някаква вероятност, тя неизменно съществуваше. Ако го имаше единството на всичко живо, както го бяха учили, както се бе опитвал да вярва със сърцето и душата си, то тогава трябваше да има и друг отговор, различен от този, който хората бяха намерили. Трябваше да има, непременно трябваше да има!
— О, Колрак! — нечий глас прекъсна мислите му. — Какво ново сред служителите на кристалната топка?
Лейджър, то се знае. Защо кореспондентът не го оставеше на мира в момент като този? Щеше ли този човек да се разбъбри на прага на самата вечност?
„Но това не са благи помисли, Колрак. Ако не можеш да намериш милосърдие в себе си, защо го очакваш от другите?“
— Боя се, че кристалната топка е помътняла.
Лейджър седна. Той беше немарлив човек — немарлив относно облеклото си, работата, вероятно и в мислите си. Истина е, помисли си Колрак, че пътеписите му бяха по-популярни от романите на Нлесин, но и по-скоро щяха да бъдат забравени.
„Милосърдие, милосърдие!“
Лейджър извади някакъв бележник и надраска в него:
„Центавър Четвърти, отворете вратата!“
Изкиска се. Колрак с усилие успя да се усмихне.
— Очаква ни голяма сензация, нали знаеш? Ще се помотаем над купищата развалини, а компютрите на Сейехи ще бръмчат и потракват, после ще се спуснем право надолу и ще оставим Дериък да се заеме с вечните си проблеми. Надолу полита „Добра Надежда“… буф! Всички излизаме да се поровим наоколо и какво ще получа аз от това? Още една кратка глава, досущ като останалите. Центавър Четвърти, ти си досадник!
— Има вероятност… — напомни му свещеникът.
„А имаше ли, имаше ли?“
— Естествено, естествено — Лейджър изкриви лице в чудесна имитация на възпълните черти на Нлесин. — Но на Нлесин тая работа не му се нрави.
— И Нлесин е грешил по-рано — припомни му смирено Колрак.
— Сигурен ли си, че е грешил, напълно сигурен? Е, добре, спомням си времето… преди да напуснем родния Лортас и да се отправим към изгряващото слънце… Нлесин заявяваше открито…
Колрак си наложи да не слуша; гласът до него се превърна в монотонен дразнител, нищо повече.
„Господи, господи, и ние ли сме като останалите? Трябва ли да се караме и да се заяждаме помежду си дори тук, дори сега, пред прага на неизвестността?“
Там долу, под тях, тъмният свят, който беше четвърти от Алфа Центавър, се въртеше в пространството, обикаляше по орбита около своето ярко слънце.
В командната зала на „Добра Надежда“ Дериък вдигна поглед от лентите на компютрите и поклати глава.
— Спуснете го — каза той на Капитана.
Корабът бе вече излязъл от безкрайната космическа нощ и се бе спуснал сред безбрежна прозрачна синева. Той прелетя през развълнувано море от бели облаци, ветрове, гмурна се в слънчевата светлина към нови хоризонти.
Сега той се спускаше надолу и покритите със сняг планини почти прорязваха търбуха му. С рев и тътен този огнен титан връхлиташе сред ветрове и дъждове, а въздухът с грохот се втурваше след него.
Той профучаваше над континенти и бурни океани. Хвърляше змиевидната си сянка над самотни острови и караше птиците в гората да политат уплашено във всички посоки. Стрелваше се над жълтите пясъци на
