Ветровете на времето

пустините и оставяше нови дюни след себе си.

Дериък стоеше като прикован пред монитора и само от време на време нахвърляше кратки бележки в бележника си.

След шест часа се изправи уморено.

— Все същото — съобщи той на Уийк.

Капитанът остана спокоен. В израза на лицето му не настъпи промяна, само мускулите му се бяха напрегнали малко повече.

— Би ли посочил подходящо място за изследване на почвата?

Антропологът погледна в бележника си, кимна и даде на Хефидж координатите на най-подходящото място, което бе забелязал.

В командната зала се появи отчаянието, едно старо отчаяние — безгласно, нечуто.

„Същото, същото. Винаги бе все същото.“

Корабът се понесе с тътен обратно към мястото, което Дериък бе посочил. Застана вертикално, изхвърли огнена струя пламъци във въздуха надолу към пустинните пясъци, които го очакваха с вековна смиреност.

Спусна се, кацна, замря.

Настъпи тишина.

Взеха проби от въздуха, оказа се, че е негоден за дишане. Не си дадоха труд да сглобяват хеликоптера, а решиха да вървят до мястото — в края на краищата беше съвсем близо. Дериък, Црига, Нлесин, Лейджър и Арвън сложиха на лицата си маски. Другите останаха в кораба.

Огромният херметически люк се затвори зад тях. Външната врата изсъска и се отвори. Дериък излезе пръв и тръгна надолу по стълбата. Арвън вървеше непосредствено зад него.

Той потрепери, макар че не беше студено. Обувките му потънаха в пясъка, той спря за миг и се ослуша. Шумовете, които долавяше, му се струваха странни в сравнение с грохота на двигателите.

Воят на стенещия в пустинята вятър, който бе летял над океани и морета и щеше да полети над тях отново… Шумоленето на раздвижилия се пясък…

Този шум напомняше за дъжда, но небето над тях беше безоблачно синьо, а слънцето — топло и ясно. Сенките им се движеха пред тях, рязко очертани върху наветия пясък.

Да, и тези звуци бяха звуците на смъртта; те нашепваха за живот, който някога е съществувал, но вече го няма.

„Смърт, помисли се Арвън. Привет, стара приятелко…“

— Хайде — подкани ги Дериък и тръгна, а пясъкът заскърца под обувките му. — Хайде, не е за предпочитане нощта да ни завари навън.

Арвън го последва и един зад друг те си проправяха път през пясъка и усещаха как той прониква в обувките им и се натрупва под ризите им.

„Банята довечера ще ми се отрази добре“ — помисли си Арвън и се усмихна на споходилата го не навреме мисъл.

Сред тази опустошена земя зад тях се издигаше корабът.

Пред тях — голо, зейнало сред наветия пясък, ги очакваше онова, което някога е било град, онова, което хората някога са наричали дом.

Как бихте изобразили скръбта на вековете? Какъв надпис бихте поставили върху надгробния камък на човека?

Арвън погледна Нлесин и Лейджър. Какви ли редове щяха да впишат в своите бележници, какви ли думи можеха да намерят те, за да разкажат какво са видели тук, в един свят, който в тяхната родина не означаваше нищо повече от едно име.

Всички думи вече бяха повтаряни толкова много пъти.

Погледна също и пълната фигура на Дериък, който крачеше сред руините. Как успяваше да съзира само проблемите тук, в този град, от който дори мъртвите си бяха отишли? И да мисли само за архитектурни видове, енергийни източници, градостроителни планове и технологични нива? Какви очи бяха необходими, за да не виждаш духовете? От какви уши се нуждаеше човек, за да не долавя шепота, горестта, музиката… далечна и забравена.

И други хора бяха вървели по същата тази улица, както вървяха те сега. Тогава не е имало нито пясък, нито зейнали бетонни пукнатини, нито разложение и разруха, нито следа от огън. Вероятно е имало дървета. Зелена трева. Оживена търговия. Море от човешки лица: щастливи, тъжни, красиви, грозни. Кино: слово и картини от целия свят. Какви ли събития са вълнували тези, които са били така близо до края? За какво ли са мислили, за какво ли са говорили, с какво са се шегували?

„Утре ще преобладава разпокъсана облачност със слаби превалявания от дъжд следобед… Зелените спечелиха сребърния медал днес в изключителна игра срещу… Един човек обезумял по пътя от службата си за в къщи; намушкал с нож три кучета, преди да бъде задържан, и обяснил на полицията, че лаят му пречел да спи през нощта… Положението в Океания се оказва по-сериозно, отколкото се предполагаше в началото, но Съветът на сигурността твърди, че няма причини за безпокойство… Повтаряме, че утре ще преобладава разпокъсана облачност със слаби превалявания от дъжд следобед…“

Гласове, лица, смях…

Арвън заобиколи една срутена стена и последва Дериък към центъра на руините. О, да, въобразяваше си разни неща, представяше си духове, които се движеха редом с него, представяше си силуети, които се мяркаха зад зейналите дупки на някогашните прозорци. Но духовете бяха реални, те винаги са били реални в тези гробища на цивилизациите, така реални, като мъжете и жените, които познаваше у дома, на Лортас, и също така слепи…

„Плачете за тях, защото те вече не могат да скърбят. Плачете за тях, защото са се смели и обичали, но вече ги няма.“

— Ето я библиотеката — обади се Дериък.

— Което е останало от нея — поправи го Нлесин.

— Каква бъркотия — отбеляза Црига.

Лейджър направи снимка.

— Глава не знам коя си — промърмори той. — За справка виж глава първа.

Те се изкатериха вътре. Джобните им фенерчета изпращаха снопове бледа светлина в мрака. Стъпките им отекваха по смълчаните коридори. Пясъкът покриваше всичко и пред тях се кълбяха облачета прах.

— Тук няма никаква следа от огън — съобщи доволен Дериък. — Огледайте се за някакви периодични издания, може да са се съхранили, ако е било дълго време така сухо. Какво мислиш, Црига?

Црига сви рамене.

— Никаква следа от влага. Вероятно от експлозията досега е било все така сухо.

— Добра находка — каза Дериък. — Не си губете времето с романите… търсете някакви исторически книги; ориентирайте се по снимките. Ленти ще трябва да вземем напосоки.

— Аз ще взема романи — каза Нлесин. — Кой знае, някой бедняга сигурно си е мислил, че трудът му ще живее вечно.

За пръв път Арвън изпита топло чувство към Нлесин.

Какво би трябвало да отнесеш от една библиотека, от един град, от още един свят на мъртвите? Какви думи би подбрал, за да ги анализират лингвистите, за да затракат заради тях компютрите, а вестниците да ги превърнат в сензация? Какви редове би могъл да откриеш, за да прибавят те нещо ново към още една човешка история?

Арвън взе колкото можа от старите книги, които се съхраняваха зад херметически затворените витрини. Той имаше известни познания по лингвистика — достатъчни, за да преценява това, което гледа. Някои от пред положенията му щяха да се окажат погрешни, но каквото и да отнесеше, то щеше да бъде уникално. Поезия… естествено. Романи… естествено. Исторически книги, научни трудове, политически трактати и автобиографии, най-вече автобиографии…

— Да вървим — каза Дериък и им се стори, че го каза само след няколко минути, а в действителност бяха изминали часове. — Имаме време за няколко кадъра, преди да тръгнем обратно. Видяхте ли статуята на