Вратата на командната зала се отвори отново и се подаде главата на Хефидж.
— Тук ли е Дериък? — попита навигаторът.
— Да — отвърна Нлесин. — Крие се под креслото ми.
— Вероятно пак е в библиотеката — каза Арвън. — Трябва ли ти?
— Ще кацнем след дванадесет часа. Сейехи иска да подготви компютрите за първото проучване и казва, че не би искал да му се наложи да го прави повторно, когато Дериък престане да си блъска главата, за да измисля възражения.
— Ще го доведа — обеща Арвън.
Стана и тръгна надолу по коридора към библиотеката. Както беше и очаквал, Дериък се намираше там — седнал на една дълга маса, следеше екрана на някакъв монитор. Навсякъде около антрополога имаше разхвърляни филми, беше успял също да събере и значителна колекция от празни чаши, в няколко от които все още имаше питие.
Вероятно, помисли си Арвън, този човек не беше забелязал резкия преход при излизане от полето на деформация. Не защото е бил пиян, естествено. Арвън никога не бе виждал Дериък пиян, въпреки количествата, които поглъщаше. Но когато се заровеше в някой от своите проблеми, останалият свят все едно не съществуваше за него. Това беше привичка, която Арвън ценеше, но не можеше да проумее.
— Дериък! — повика го той.
Антропологът махна възбудено с ръка.
— Една минута — каза той.
Арвън изчака минута и опита пак.
— Кацаме след дванадесет часа. Сейехи иска да се подготви за проучване.
Антропологът вдигна очи. Под тях имаше тъмни кръгове, а косата му не беше сресвана дълго време. Беше едър, възпълен човек, но излъчваше авторитетност. Арвън винаги го беше харесвал, но антропологът го държеше на разстояние. Дериък беше склонен да мисли, че не си заслужава да си губиш времето с човек, който не е истински умен; Арвън разбираше, че за него той е един безделник, независимо от това, че за да се квалифицира за полета, беше изучил зоологията.
— Дванадесет часа?
— Да. Отново сме в нормално пространство.
— Чудех се какво им става на тия проклети лампи.
Дериък бутна монитора настрани, изправи се и се протегна.
— Мислите ли, че този път ще намерим нещо? — попита Арвън.
Антропологът го погледна.
— Не. А ти?
Арвън поклати глава.
— Не, но се надявам да намерим.
— Надеждата е измамна. Не разчитай на нея. Знаеш колко планети изследвахме, а като се прибавят към тези на другите кораби преди нас?
— Около хиляда, предполагам.
— Хиляда двеста и една, като се смята и последното ни кацане. И така вероятността е хиляда двеста и едно към едно, че ще намерим това, което винаги намираме.
— Статистиката може да ни подведе.
— Не толкова, колкото надеждите, Арвън. Винаги се съмнявай в шанса, за да не бъдеш разочарован.
— Имате ли нещо против да дойда с вас в командната зала?
— Съвсем не — усмихна се Дериък. — Какво има… да не би Нлесин да е сринал всичките ти надежди?
— Нещо такова — призна Арвън.
Двамата мъже излязоха от библиотеката в коридора. Те тръгнаха бавно към командната зала, а в това време корабът плуваше в огромната нощ към едно ново слънце и нови светове, а вероятно и към един нов отговор на проблема, който стоеше пред тях всички, проблемът, който трябваше да бъде решен.
Вътре в командната зала атмосферата беше съвършено различна. Промяната не беше в обстановката; никакъв измервателен уред не би могъл да регистрира напрежението във въздуха. Беше в хората. Тя съществуваше и всеки откликваше, но не беше лесно да я определиш.
Отчасти се дължеше на самата стая. В морето кормчията е този, който усеща вълните, теченията и непрогледните дълбини; същото е и с корабите, които плуват в могъщия космически океан.
Отчасти се дължеше на Хефидж. Навигаторът се чувствуваше в Космоса като у дома си, както никой друг не би могъл. Слабото му тяло и черните му очи, далечни като самите звезди, принадлежаха на тази стая и бяха част от нея. Не би било истина, ако кажем, че той обичаше мрачните дълбини между световете, но беше привличан от тях така, както мъж бива привличан от жена, и той винаги се завръщаше при тях.
Отчасти се дължеше на Сейехи; незабележим, скромен, той се сливаше с обстановката. По-точно той беше придатък към компютрите, които управляваше. Останалите го наричаха „Обратна връзка“, а той винаги се усмихваше на прякора си, като че ли го смяташе за комплимент. Той познаваше машините си, живееше с тях и с право бихме могли да кажем, че бе влюбен в тях.
Но най-вече се дължеше на Уийк.
Уийк беше техният Капитан, не бе и възможно да си го представите друг. Той трябва да бе имал някакъв свой живот, преди да излети в Космоса, преди да започне изследването, което провеждаше с непоколебима твърдост, нямаща равна сред останалите. Трябва да се е родил някъде, да е бил отгледан в семейство, да е живял, да се е смял, да е обичал. Трябва да бе имал такъв живот, но никой от тях не го познаваше. Това беше неговият четвърти полет, а двадесет години в Космоса са твърде дълъг период за който и да е човек. Капитанът беше нисък, жилав и як. Той почти не се усмихваше, дори и в редките случаи, когато се напиваше. Пращеше от енергия. Даже когато стоеше неподвижен, вторачил поглед в таблата, той като че ли бе зареден с електричество, напрегнат, готов внезапно да скочи.
Командната зала беше нещо съвсем различно. Навсякъде другаде в кораба хората можеха да се шегуват с онова, което ги бе отвело на толкова светлинни години далеч от техния дом, онова, което после им се надсмиваше във всеки посетен от тях свят. Навсякъде другаде хората можеха да си починат и дори временно да забравят.
Тук не би могъл да си починеш, тук не би могъл да забравиш.
Арвън стоеше настрана. Тук той беше чужд; неговото място не беше в тази част на кораба въпреки силното му желание да бъде така.
— Залавяй се за работа, Дериък — каза Капитанът.
Тонът му беше сдържан, но енергичен.
— След единадесет часа ще се намираме в желаната от теб позиция.
Дериък погледна Сейехи.
— Обичайното спускане ли?
Мъжът при компютрите кимна.
— Ще направим една обиколка над най-подходящата планета, на пет мили височина. Подготвени сме за подробно проучване на всичко, което открием на тази височина: концентрация на населението, радиовълни, енергийно излъчване от какъвто и да е род. Първо ще направим една обиколка над екватора, после ще минем над полюсите. Компютрите са готови да направят пълен анализ на всичко, което забележим.
— Необходими са ми карти — отбеляза антропологът.
— Ще ги имаш. Нещо друго?
Антропологът сключи ръце зад гърба си.
— Е, след като вашите компютри съобщят, че планетата не е населена с така наречения разумен живот…
— Искаш да кажеш „ако“, а не „след“, Дериък — прекъсна го Капитанът.
Дериък сви рамене.
— Нека бъде „ако“ — поправи се той без всякаква вътрешна убеденост. — Ако неизбежното се случи,
