площада? Почти невредима, само да можем да намерим главата.
— Вероятно е заровена в пясъка — каза Нлесин. — Не го виня…
Заеха се с работата си под топлото следобедно слънце. Беше хубаво слънце и то изпълняваше своята задача, както я бе изпълнявало винаги, равнодушно към факта, че лъчите му огряват един вече мъртъв свят.
От кораба бяха снимали, така че вече имаха карти на града и затова посветиха по-голямата част от времето си на руините, като увековечаваха и малкото останало чрез филмовата лента.
Когато свършиха, се върнаха тъй, както бяха дошли — пак по мръсните улици и сред жълтите пясъчни скулптури на пустинята. Вятърът виеше в лицата им, препускаше към града, стенеше из порутените сгради й тъмните дупки на някогашните прозорци.
По-бързо към люка, защото се спуска нощта. Външната врата се затвори със съскане. Сухият въздух на Центавър Четири бе изпомпен, върнат на един свят, който вече нямаше никаква нужда от него. Вътре нахлу чистият влажен въздух на кораба. Вътрешната врата се отвори и те са озоваха отново в него.
Да изтърсят пясъка от обувките си, да го измият от тялото си. Да облекат чисти дрехи, дрехи, които да не са пропити с праха на времето.
— Това е — каза Дериък. — Още един мъртъв свят.
— Какво ще кажете, представители на жалкото човечество? — попита Нлесин.
Тежко беше да се шегуваш, трудно бе да забравиш. Винаги беше тежко, когато се завръщаше някоя група. Какви изгледи имаха те в такъв случай за своето собствено оцеляване?
Милион към едно?
Милиард към едно?
— Не искам да крия нищо от вас — каза Капитанът и погледна последователно всеки един от тях. — За това кацане имахме затруднения при излизане от полето и може отново да ги имаме.
Никой не каза нищо.
— И така, скоро ще се наложи да потеглим към дома — продължи Капитанът. — Единственият въпрос е: сега ли да се откажем, или да опитаме още въднъж?
Мълчание…
— Ти решавай, Капитане — обади се най-после Хефидж.
— Всички ли сте съгласни с това?
Съгласни или не, но никой не възрази.
— Много добре — каза Капитанът и извърна ниската си стегната фигура към командния пулт. — Ще опитаме отново. Хефидж, бъди готов за излитане. Сейехи, изчисли курса ни към най-близката звезда. Старт — след тридесет минути.
Минутите течаха бавно.
Корабът, който отново за кратко беше донесъл живот на Центавър Четири, стърчеше гордо сред пясъците на пустинята, обгърнат от топлата лятна нощ. Град, който беше изгубил своите мечти, представляваше само още един непрогледен мрак сред звездите.
Вятърът стенеше в дюните, зовеше… зовеше…
Изригна бял пламък, двигателите заработиха.
Тътен разпръсна тишината, премина в боботене, което се отдалечи към звездите.
Безкрайната тишина се възцари отново.
Корабът бе отлетял.
7.
Далеч сред пространството звездите изчезнаха и нощта мигновено угасна, като че ли никога не е съществувала. Корабът осъществи мъчителния преход към полето на деформация без забележими затруднения; силното бучене отново изпълни кораба и сивата извънпространствена самота го обгърна.
Дори в полето, което имаше свойството да намалява разстоянието между две точки в нормално пространство, като „нагъне“ пространството около кораба, щеше да им отнеме повече от четири светлинни години.
Достатъчно време за размишления.
Хората в кораба — с изключение на свещеника те винаги го наричаха просто „Сандък“, никога „Добра Надежда“ — се заеха отново да бъдат същите и се държаха по обичайния начин, но истинският им лик в действителност оставаше скрит под невидима броня. Сред тях нямаше човек, без значение колко циничен е езикът му, в чието сърце да не се бе загнездил хлад, който никой термостат не би могъл да регулира и никое слънце да стопли.
Защото корабът претърсваше една галактика, както и други кораби преди него бяха търсили и щяха да продължават да търсят и след него.
Той търсеше надежда, а надежда нямаше. Човекът беше намерил много неща в Космоса: нови светове, нова самота, нови чудеса. Но не беше намерил надежда там — във всички тези светове, под всички тези слънца, които като звезди осейваха лятната нощ.
Нямаше да е чак толкова зле, помисли си Арвън, ако не бяха открили себеподобни във вселената, която познаваха. Ако бяха отплували с корабите си от Лортас и се бяха натъкнали само на скали, мъртви морета и вряща лава — това нямаше да им причини болка, това в края иа краищата щеше да означава само, че те са сами.
Или пък да бяха попаднали на рисуваните ужаси, сътворявани от не едно поколение наивници, които безгрижно съчиняваха космически трилъри за младите духом — как чудесно щеше да е това, колко весело, колко вълнуващо! Арвън с отворени обятия би приветствал този пъстър приказен парад: чудовищни влечуги, които се точат подир пищни леки момичета, безчувствени мутанти, които хладнокръвно кроят планове за унищожението на Добрите смешни маски; гладни планети, които представляват невероятно разраснали се храносмилателни системи, които очакват космическите кораби, както гладуващият може да очаква кутия консерва.
И още по-добре, ако бяха попаднали при благородни принцове, красиви принцеси и коварни първи министри от Другите светове или дори някоя галактическа цивилизация от надути стари гении, готови да поведат за ръка самонадеяните млади хора от Лортас и нетърпеливи да насочат техните първи стъпки към Обетованата земя на тоги и фонтани, празни теории и Великите чисти помисли…
Но корабите бяха излетели и пространството не беше вече мечта. Мечтите можеха да бъдат весели, но и кошмарни.
Действителността беше различна и тя им причиняваше болка.
Когато било усъвършенствувано полето на деформация и то направило възможно продължителността на междузвездния полет да стане въпрос на месеци вместо на поколения, първите изследователски кораби потеглили нетърпеливо, уверено. Несъмнено те били въоръжени до зъби, готови за среща с чудовищата, за които техните митове ги бяха подготвили, но бяха готови да срещнат също и хора като тях самите. Те бяха обучени, тренирани, дисциплинирани. Не биха изпаднали в неловки ситуации, нито елементарни недоразумения, които биха довели до катастрофа. Те търсеха приятели, а не врагове. Някъде там, смятаха те, някъде сред тази обширна звездна вселена, която беше техен дом, вероятно имаше и други хора, друг разум, други цивилизации.
Хората от Лортас не бяха глупави. Те знаеха още от самото начало, че един свят сам по себе си беше само мъничка частица от всички останали светове, които неминуемо съществуваха. Така, както някой изолиран остров, напълно откъснат от другите острови и континенти, неизменно развива по-елементарна култура от тази в областите, разположени по кръстопътищата на света, така неизбежно и отделната планета постига далеч по-малко от планетата, която е част от нещо по-голямо.
Културата се развива чрез контактите й с други култури.
Никоя велика цивилизация не е напреднала в една изолирана област единствено със собствените си идеи, които да поддържат нейното развитие.
Нови гледища, нови идеи, различни исторически традиции — това са предпоставките за прогреса.
