Ние сме по-добри от тях, по-умни, по-мъдри!
Настъпи религиозен подем, време на благодарствени молебени. Появиха се неизменните култове, неумолимите политически доктрини: да бием отбой, да останем у дома, да изживеем собствения си живот. Да се наслаждаваме на собствената си добрина, да стоим настрани от другите хора, да се занимаваме със собствените си работи. Защо?
Защото сме различни, неповторими, по-добри!
Нали?
Първоначалното лекомислено самодоволство не можеше да трае вечно. В най-добрия случай то представляваше един балон, който лесно ще спукаш с игла. А фактите не бяха приятни. И когато бяха направени съответните отстъпки, когато логиката биде изопачена, доколкото бе възможно, истината остана все същата.
В повече от хиляда светове всички хора бяха загинали веднага, щом са били в състояние да го постигнат. Изключения нямаше. А хората бяха еднакви по същество навсякъде.
Хората от Лортас в никакъв случай не бяха различни.
Истина е, че бяха оцелели. Оцелели триста години, след като овладяха първия си атомен реактор. Те бяха позагладили своите разногласия, не бяха водили никакви войни. Когато създадоха първата атомна бомба, те знаеха, че войните са нещо отживяло, те знаеха, че войните в края на краищата означаваха самоубийство.
Но другите народи също са го знаели.
В книгите, взети от разпилените библиотеки от мъртвите планети, пишеше същото.
Знаели са, а бяха мъртви.
Въпрос: Триста години достатъчно дълъг период ли са, за да можем да си отдъхнем?
Въпрос: Човекът по необходимост ли се самоунищожава?
Въпрос: Ако продължим да живеем сами и никога не намерим друга цивилизация, с която да градим, какво ще стане с нас?
Тези въпроси бяха твърде непосилни за отделния ум, но не бяха твърде трудни за компютрите. Данните постъпваха, въпросите се задаваха. А отговорите?
И други народи бяха просъществували триста години, след като бяха впрегнали атома, но и те в края на краищата бяха загинали.
Изводът беше, че човекът винаги щеше да се самоунищожава. Съществуваше вероятност това да не е истина, но тя беше нищожна.
Ако Лортас издигнеше символична стена около себе си, заровеше главата си в пясъка, то цивилизацията му щеше да издържи дълго. Беше постигнал само толкова, след като преживя своя първи период на голяма криза. Можеше да продължи да съществува тридесет хиляди години, но щеше постепенно да забави своето развитие, да загуби своята жизненост, да спре.
Един ден нямаше да го има.
Анализът на данните сочеше една възможност. Никоя регистрирана досега цивилизация не беше успявала да открие и установи приятелски взаимоотношения с друга цивилизация, на друга планета. Ако можеше да бъде открит свят, където хората да бъдат разумни, ако можеха да бъдат осъществени контакти между тях, ако идеите, надеждите и мечтите можеха да потекат от единия към другия…
Тогава вероятно човекът би могъл някой ден да се окаже нещо повече от още едно живо същество, което се е изгубило. Би могъл да не се окаже още едно изчезнало същество, неспособно да се променя с времето. Тогава вероятно човекът би могъл да играе по-цялостна роля в приливите и отливите, които означаваха живот във вселената.
Корабите продължаваха да излитат. Но сега трябваше да се отправят към по-далечни части на галактиката, толкова отдалечени, че техните слънца не бяха нищо повече от някакви си числа в огромните звездни каталози. Те трябваше да отиват по-надалеч и отново не намираха нищо, дори по-лошо…
Светът, от който се нуждаеха, беше добре скрит, ако всъщност изобщо съществуваше.
И всичко това беше много добре — да говориш за един свят в беда, свят, който изпраща кораби, свят, който се бои. Но по-голямата част от хората не се боят. Нещо повече, тях не ги е грижа.
Естествено, тогава ще бъде твърде късно.
А проблемът нямаше да се стопи като мираж.
И така корабите продължаваха да излитат, но броят им намаляваше. И екипажите им също намаляваха. Корабът трябваше да пътува най-малко пет години, за да може да достигне нова звезда, а на кого би му се искало да отиде в Космоса за пет години?
Арвън се замисли за другарите си.
Навигаторът Хефидж бе тук, защото мястото му бе тук. Сейехи би отишъл навсякъде, стига да бъде при компютрите си. А Капитанът? Капитанът бе тласнат, в това Арвън бе сигурен. Но тласнат от какво и към какво? Някои хора се мотивират с неясни принципи и отвлечени проблеми… но в това непременно се криеше и нещо лично.
Дериък? Ами това му беше работата, неговите проблеми бяха тук. Црига? Момчето бяга от някоя нещастна любовна история, заело се е с нещо романтично и вълнуващо. Колрак? Вярата му се рушеше, нуждаеше се от нещо, за да я закрепи. Лейджър? Като кореспондент вероятно откриваше повече неща, но все пак това беше твърде дълъг път заради един пътепис. А какво ли впрочем подтиква човека да напише книга? Нлесин? Кой би могъл да проумее Нлесин?
А той самият? Арвън? Знаеше ли той наистина защо е тук, защо е дошъл?
Няма значение.
Те вече бяха тук.
Когато корабът направи опит да излезе от полето на деформация, когато се разтресе и заскърца, а светлината угасна, Арвън разбра, че са изпаднали в беда.
8.
Тъмнината беше нещо ужасно.
Арвън като че ли внезапно ослепя и загуби способност да мисли. Той чуваше зловещото скърцане на метала, което късаше нервите му. Усещаше потта върху дланите и челото си. Чувствуваше как сърцето му блъска в гърдите.
Но не можеше да мисли.
И не можеше да вижда.
В един миг той беше отново момче в една непозната къща. Беше в леглото, скрит под завивките. Под прозорците вятърът стенеше в клоните на дърветата. Нямаше светлина. Останала бе само тишината, но тишина, изпълнена със звуци. Ето! Какво беше това? Плъзгане на отваряща се врата? Неговата врата? Погледни изпод завивките, погледни към вратата! Отново шумът, но не можеш да виждаш. Навсякъде около теб е непрогледен мрак! Сдържаш дъха си, затваряш очи, слушаш и чакаш…
И тогава се озова отново в действителността, не беше вече момче. Усети как скърцащият метален ковчег се тресеше под него. Можеше да вижда, но не с очите си. Той виждаше непрогледния мрак около кораба, океан от непрогледен мрак, бездна от ледена тъмнина без начало и без край. Видя как пространството обгръща кораба, опитва се да го изсмуче, да го унищожи.
Пространството беше съвсем близо.
Човек забравяше близостта му дотогава, докато корабът не му изменеше. Тогава чак си спомняше. Арвън потрепера от черния мрак на мислите си, мрак, лишил го от всичко, дори от самоличността му. Той беше само една искрица живот, която блещука и се опитва да не изгасне завинаги…
Лампите светнаха отново, в началото слабо, а после с неестествен бял блясък. Корабът престана да се тресе, зловещото скърцане замря. Разнесе се сподавеният вой на атомните реактори, твърде различен от
