— О, ти ли си, Пархам? Какво правиш тук? Върви на поста си, тичай.
— Капитане, а ракетите?
— Вярно. Е, добре, запали ги… Но първо дай продължителен сигнал със сирената…
…Не всички пътници спяха. Бяха се хвърлили във вихъра на танца, искаха от музикантите все по-буйни ритми.
Цял час отминава. Бързо. Сетне корабът спира, сърцето му не бие вече, кренът е по-силен.
— Спрели сме…
— Какво има пак?
Дълги минути, в които хората се ослушваха, мъчеха се да разберат какви са тия шумове, питаха се каква е причината за спирането и защо е това оживление на носа. Врати се отваряха, показваха се разтревожени глави.
Пак тази сирена! Ще спре ли най-сетне!
След туй една врата рязко се отвори. Влезе някакъв стюард. Беше младо момче. Съвсем младо и голобрадо. Гласът му още мутираше. Трепереше като на юноша.
— По места за напускане на кораба! Сложете спасителните пояси. Спокойствие.
— Какво?
Не е възможно да изпратят едно дете да съобщи такава новина и да предаде такава заповед. Дете, разбира се! Вижте само нещастното му бледо лице, още по-бяло на фона на тъмносинята униформа.
— По места за напускане на кораба!
Четирима мъже в смокинги се нахвърлиха върху му.
— Какво говорите?
Стюардът рязко се отдръпна от тях. Не беше дете. Нападнат внезапно, той усети сила, която обагри бузите му.
— Вземете си спасителните пояси и отивайте на палубата.
Сега той изглеждаше тъй властен и спокоен, сякаш двайсет години беше пътувал по моретата. Остави ги да се оправят сами и се понесе към другите салони, докато встрани по-далеч, долу в кабините, други стюарди също тъй млади, повтаряха неуморно все същите думи.
— По местата за напускане! Всички на палубите! Спокойствие! Спокойствие! Отивайте при лодките…
Спокойствие! Гласът на тревогата, който бе съскал цели два дни в ушите им, се засили и изкрещя опасността. Спокойствие!
…Вратите бяха прекалено тесни. Най-силните излязоха първи, останалите ги последваха заедно с жените, вече поразени от първия трус — разрошени, с обезумели погледи, скъсани рокли, размазан грим по лицата.
Вратите сякаш бяха изтръгнати от пантите. Вълна от пътници, които не виждаха нищо освен мътната светлина на електрическите лампи и мрака зад тях, заляха палубите.
Но Хайнс бе предвидил задръстването и момчетата, огнярите и неколцина моряци им препречиха пътя с разперени ръце.
— За всички има места в лодките! Първо жените!
Пътниците бяха по-многобройни, затова и по-силни. Те събориха тази слаба преграда и се спуснаха към трапа. Бяха объркани — не знаеха как се извършва спасителна операция в морето. Жени се вкопчваха с ужас във вратовете на мъжете си, деца пищяха, плачеха, мъжете грубо откъсваха ръцете, вкопчани в гърдите им.
Появи се първата лодка. Ревящата тълпа неудържимо се насочи към кея. Сред виковете се чуваше как пукаха кости. Една жена припадна, свлече се и бе отъпкана. За щастие на двайсет метра се показа втора лодка и напрежението отслабна.
Появиха се и други и около тях се развиха диви битки, ръкопашен бой. От време на време някой извикваше за помощ.
— Спасете ме, моля ви!
— Почакайте, опасността е още далеч!
…Мястото на Симон беше на втората и третата лодка на левия борд. За маневрите разполагаше с двама моряци и двама сервитьори. Достатъчно бе да се задействува механизмът, който държеше лодките, за да провиснат те на въжетата, и балките да се завъртят една след друга.
— Скачайте, Симон.
И той се озова в своята вече препълнена лодка. Някакъв моряк му протегна ръка. С един скок той се озова на мястото си, в средата на лодката.
— Пускайте!
Всички лодки бяха на горната палуба, трябваше да се свалят на долната, където се чуваше громолът на битката.
Щом се появи неговата лодка, Симон видя как тълпата се втурва към нея.
— Спокойно, ако искате да се спасите! Първо жените!
Той протегна ръка. Беше сложил единия си крак на трапа, а другия на планшира, без да съзнава каква опасност го грози — да падне като камък във водата, ако лодката само малко се отдели от борда. Петдесет ръце се протягаха към него и думите му се губеха сред стонове, ридания и викове за помощ.
Той скочи на палубата и се вцепи в тълпата, оставяйки пътека след себе си.
— Хайде, вие.
Той грабна една жена, която се извиваше, стенеше, гледаше назад към някаква друга, и я предаде на един моряк, който само с едно движение я вдигна на борда. Струваше му се, че е обзет от исполинска сила, на която никой не можеше да се опре. Той не избираше — грабваше напосоки подлуделите хора, не чуваше виковете за помощ. Мислеше само за едно — „Звезда на моретата“ трябваше да се напусне възможно най-бързо.
За няколко минути лодката му се напълни.
— Отблъсвай и карай! Дръж се на двеста метра и се присъедини към старши помощника — нареди той на моряка.
Грабната от вълните, лодката изчезна в мрака. Той погледна: сиво петно с форма на совалка сред фъндъци бяла пяна. Тласък с пръта за отблъскване и двете мощни гребла я отделиха от корпуса.
Той се хвърли назад тъкмо навреме, за да не бъде притиснат от втората лодка, която вече заемаше мястото на първата.
— Полека! Полека!
Една девойка, която тълпата носеше към него, наивно попита: „Къде е майка ми?“ „Спасихме я!“ — отвърна той и предаде девойката на моряка.
„Ще ги спасим, ще ги спасим всичките!“ — мислеше си той. Без да спира, без да слуша, той изтръгваше една по една жертвите, обещани на морето. Отделни думи, странни изрази стигаха до ушите му. „Видяхте ли Дик?“ „Бижутата ми!“ „Мамо!… Мамо!“
Най-ужасното беше, когато се мъчеше да се освободи от примката на вкопчените в него ръце. Трябваше да бъде груб, да отблъсква със сила жените, да удря понякога. Ругаеха го.
— Лодката е готова! Елате, хайде!
Първият помощник не се поколеба.
— Карайте. Ще ви подавам другите. Аз имам още работа тук. Ето, вземете тази жена вместо мен. Успех!
Бе извел сто пътника от опасност. Устреми се към четвъртата лодка. Командуваше я един механик, когото Симон не познаваше. Човекът от машинното, останал в лодката, не можеше да се освободи от обсадата на пътниците.
— Така няма да се справите никога — извика му Симон. — Оставете на мен.
— Какъв сте вие?
— Старши помощникът.
Тълпата го отделяше от застрашената лодка. Той се хвърли с лявото рамо напред, обърна се кръгом, притисна един пътник с дясното си рамо и с нечовешко усилие стигна до подпорната греда.
— Назад, мъжете! Има място за всички!
В този момент водата стигна до агрегатите. Всички светлини изгаснаха едновременно. Хората се хвърлиха лудо към лодките, с ужасии викове за помощ. Като под огромна вълна Симон се изви назад, изгуби опора и изчезна.
…Една след друга ракетите се стрелваха в небето — черно небе без звезди, — пробиваха мъглата, след туй се пръсваха и падаха отново. Дейвис не ги гледаше — нито тях, нито стария моряк, който ги изстрелваше. От мостика той стоеше над лодъчната палуба и следеше с поглед маневрата.
— Ало, Грейсън.
— Водата забави малко покачването си, но ужасният пукот се засили. Страхувам се, че дълго няма да можем да подадем светлина. Тръбопроводите се скъсаха.
— Напуснете долу.
Пречупване! Но каква е причината? Айсбергът? Невъзможно, ударът беше в носа, на няколко метра от вълнореза. Тогава какво? Какво? Спомни си откъслечни разговори, които бе чул — една история, която се разказваше под сурдинка и на която не бе обърнал ни най-малко внимание. Помисли за вибрациите, която разтърсваха кораба, щом вдигнеше определена скорост. Най-после, след като дълго бе обръщал и преобръщал тези мисли в главата си, той проумя една крещяща истина: „Звезда на моретата“ беше негодна за морето. Огледа кораба, който все още беше под краката му — не би трябвало изобщо да напуска пристанището…
Пречупване! Но дявол да го вземе! Той мислеше, че е открил мотивите, които бяха водили Йорган1 в избора на капитан за „Звезда на моретата“. Пречупване! Не беше ли несигурността на кораба истинският мотив за неговото назначение?
„О! Йорган, вие, морякът — да постъпите така! Знаели сте, че «Звезда на моретата» не е съвсем сигурен и сте го пуснали на вода? Избягали сте от съмненията си, избирайки за капитан — талисмана!“2
Като премисли всички събития по време на пътуването и тия, които го предхождаха, той се увери в правотата си. Всичко, каквото се разправяше за „Звезда на моретата“, беше вярно.3 Можеше ли да се забави построяването на кораба? Можеше ли да се променят проектите? Йорган се занимаваше със „Звезда на моретата“. О! Дейвис добре го познаваше, познаваше и честолюбието му. Йорган не бе искал да отстъпи.
Няколко дни по-късно грешката на Дрийм бе забравена. Ала вечерта, в дома си, Йорган размишляваше: съмнението го ядеше като червей: „Ами ако Дрийм се окаже прав?“ И за да се успокои, бе повикал Дейвис…
