Едуар Пейсон
Гибелта на „Звезда на моретата“
— Елате — рече Грейсън.
Но Симон — старши помощник, не помръдна. Грейсън, който го бе хванал за ръката и вече бе направил крачка напред, усети такава съпротива, че се обърна и го погледна а очите.
— Какво има?
Погледът на Симон не се отделяше от десния борд.
— Какво има? — попита отново Грейсън.
— Вода! — едва продума Симон.
Тя се стичаше тихичко, на струйка, по един от шевовете на обшивката… по още един… И по-нататък струеше — с цвета на боята, почти невидима, широка колкото един пръст.
Стояха край десния борд. Обърнаха се. Левият беше прекалено отдалечен, за да могат да видят дали и там тече. Отидоха до него. Симон опита с пръст. В миг цялата му ръка се измокри. Той залепи длан върху ламарината и почувствува зад нея океана, който напираше е всичка сила.
Без да продума на Грейсън, той се спусна към железния трап, изкачи се като луд по него, после изхвръкна от машинното. Пътем се сблъска с някакви хора, без да ги види. Още усещаше в дланта си напора на океана и имаше чувството, че се изплъзва от някакво невероятно менгеме, което бавно стягаше корпуса на „Звезда на моретата“.
Трябваше бързо да съобщи на Дейвис, да го предупреди. Какво можеше да се направи? Нищо. Нищо. Нищо. Нищо не можеше да се направи. Той прекалено добре познаваше занаята си, за да бъде сигурен, че нищо не може да се направи срещу този бавен, неумолим напор. Като нар! Като черупка. И всички тия хора на борда! Тези жени, по-голямата част от които спяха сега. А корпусът вече поддаваше.
Той се озова на палубата, където още стояха неколцина леко обезпокоени пътници. С усилие на волята той си наложи да не тича, да върви с нормална крачка, да си придаде твърдост, за да скрие тайната, която само той, Грейсън, и може би неколцина от машинното знаеха. Сърцето му лудо биеше.
Щом стигна до него, сигурен, че никой не го е видял, той се спусна към трапа на мостика.
Хервик не беше излъгал; „Звезда на моретата“ беше прекалено дълъг, сблъсъкът с айсберга беше достатъчен, за да го строши като огромна играчка — той бавно се разцепваше на две. Дъното поддаде…
Втурването на Симон към трапа не бе останало незабелязано от хората в машинното. За момент те го проследиха с поглед, питайки се каква ли ще е причината да тръгне тъй внезапно и припряно, сетне се обърнаха към Грейсън, който трябваше да им обясни. Той стоеше изправен, абсолютно неподвижен, като статуя.
— Шефе, какво става? — попитаха гресьорите и механиците, които не се различаваха един от друг в изцапаните си сини дрехи.
Тя се стичаше сега от трийсет листа на обшивката — колкото детски юмрук — и нищо не можеше да я спре.
— Вода! Вода!
Всички едновременно я забелязаха. Заплахата премина от човек на човек — пробяга чак до дъното на машинното, до котелното, до трюмовете и в един момент вдигна в тревога всички мъже и ги събра около Грейсън. Бяха смаяни.
— Как? Вода? Защо?
Те знаеха за сблъскването с айсберга, известно им беше, че шахтата за котвите се е наводнила. Произшествието бе станало изцяло на носа. Някои бяха отваряли херметическата врата, която изолираше авариралия сектор. И сега водата бе стигнала дотук! Невъзможно! И все пак те я виждаха.
Добре поне, че Грейсън бе с тях! Много от хората вече дълги години бяха пътували с него. Някои — по десет години, други — четири. Той си знаеше занаята, беше винаги справедлив и невъзмутим. Днес той трябваше да покаже какво се крие в гърдите му.
И той показа. Протегна ръце, като да ги запази от опасността, и изведнъж сякаш стана по-едър.
Ей, деца. Затворете всички херметически врати, спирачните клапани, включете помпите. Отпуснете предпазните клапани и останете е мен. Няма да ви оставя да се издавите като плъхове — каза той.
Прав беше. Те бяха на дъното на една дупка, на една мина, в която водата проникваше бавно, безшумно.
— Бързо — додаде Грейсън.
После той бавно се доближи до телефона и изчака да получи връзка с мостика. Беше му се свило гърлото; трябваше да каже всичко, но с малко думи. Най-после!
— Капитане. Водата шурти отвсякъде. Няма как да я спрем. Включени са помиите. Всички херметически врати са затворени… Капитане… Няма как да я спрем. Корпусът се е пречупил… Капитане…
Отговорът не идеше. Повтори всичко още веднъж. Най-сетне до него дойде глас, който той не можа да познае.
— Да, затворени са всичките… Корабът? Трябва да се напусне… Нищо… Да се напусне. Те са до мен… Да, ще ви държа в течение за покачването на водата… Ще ги спася… Не! Довиждане, Дейвис.
Той сложи слушалката.
— Свободните от вахта — горе! Чакайте заповедите на капитана!
…В бързината Симон се блъсна в Дейвис, който, надвесен над бюрото си, пишеше телеграма.
— Идвам от машинното… Водата се стича отвсякъде, от десет, от двайсет листа на обшивката.
— Зная — отговори му Дейвис.
И той продължи да пише: „SOS пътнически кораб «Звезда на моретата». Опасност от потъване. Моля незабавно помощ.“ Посочи координатите и се подписа: ДЕЙВИС.
— Занесете това на телеграфистите и веднага се върнете тук.
После той отиде на мостика и сложи ръка на рамото на третия помощник:
— Жерар — каза той, — потъваме.
— Какво?
Огромна почуда се изписа на лицето на младия човек. Това бе невъзможно.
— Така е. Водата нахлува в кораба. Трябва да го напуснем.
Той изсвири три пъти със свирка, за да привлече вниманието на отрупаните в предната надстройка хора, които се накланяха заедно с нея по вълната. И с глъхнещ глас извика:
— Хайнс, Хервик! Всички мъже тук! Веднага!
Гласът разтърси мъжете. Без да продумат, те оставиха работата си и се спуснаха към мостика. Скоро наобиколиха капитана. Дейвис ги изгледа бавно един след друг. Той обичаше еднакво всички, с почти бащинска любов. Това може да се изпита само на море.
— Слушайте всички — рече той. — Ето, Грейсън току-що ми телефонира. Водата нахлува в машинното. Корпусът се пречупва. „Звезда на моретата“ трябва да се напусне.
Тъй като те понечиха да си тръгнат, Дейвис ги спря.
— Почакайте, деца. Трябва да се избегне всякаква паника. Не сме сами. Почакайте. Ще си идете по местата. Всеки ще си приготви лодката. Запазете спокойствие! Спокойно! Спокойно! Когато бъдете готови да свалите лодките, аз ще дам сигнал за напускане на кораба. Почакайте, не бързайте и не забравяйте, че цял живот сме се готвили за това. Незабавно идете по местата си и мислете за мен. Аз съм тук и ви гледам. Аз съм с вас! Не забравяйте това! Вървете!
Кръгът от моряци се разцепи бавно. Нужно им беше време, за да се убедят, че всичко е свършено и че трябваше да напуснат кораба. Но защо? И те като огнярите бяха изненадани, ала техният смут бе по-голям, защото не бяха видели водата. Всичко изглеждаше тъй сигурно и все пак… след колко минути?
Старши помощникът се отправи към Дейвис. Беше невъзмутим.
— Хервик, вие ще се спуснете в морето с една от първите лодки. Ще поемете командуването. Ще ги съберете около вашата. Не се отделяйте. „Берлин“ ще бъде тук призори.
— Добре — каза Хервик.
Капитанът се поколеба, сетне добави, протягайки му ръка: — Имам ви доверие… Довиждане.
— Довиждане, капитане.
Хервик се отдалечи. Край капитана не останаха други освен Симон, Жерар и Хайнс. Последният излезе напред и в слабата светлина на компаса се видя как брадата му гневно потрепваше.
— Дейвис, сигурен ли сте? Да напуснем кораба! Да напуснем „Звезда на моретата“! Хиляди пътници, вдигнати по тревога през нощта, които ще се хвърлят в лодките, боричкания, жени в морето!
— Симон е видял, Хайнс. Никога не съм говорил на вятъра. Грейсън ми се обади по телефона. Ако не напуснем „Звезда на моретата“, рискуваме всички да потънат с него. Почакайте.
Той извика по телефона:
— Грейсън? Какво става? Водата тече по-силно?…
Затвори апарата.
— Трябва бързо да се действува. Хайде, повикайте стюардите. Предупредете персонала на ресторанта. След десет минути пускам сирената. Хайнс, Симон, Жерар… разчитам на вас… И без паника!
Той беше сам. Тримата му помощници бяха тръгнали да изпълнят заповедите му. Какво странно усещане — да се намираш сам в полумрака, в студа. Сам. Не. „Я, кой е тук?“
