После отново дойде ред на първите.
— Достатъчно светло е. „Берлин“ ще бъде улеснен. Дейвис и Хайнс се бяха притиснали един до друг. Дейвис сложи ръка на рамото на старши помощника и този жест бе достатъчен. Той значеше:
„Ние двамата, само ние двамата вече десет години… сега смъртта ни дебне, но ние сме двамата, все още двамата.“
— Бих искал Йорган да знае какво се случи — каза Дейвис. — Всичко отбелязах: мъглата, телеграмите, които ни даваха местоположението на айсбергите. Всичко е отбелязано в бордовия дневник; риболовните кораби за моруна, смяната на курса ни, сблъскването, аварията на носа е незначителна.
— Потъваме.
— Има и друго, Хайнс.
— Знам.
— И аз го разбрах. Бих искал да оживея, за да им го кажа.
— И други го знаят. Те ще го кажат.
…Групата начело със Симон бе срещнала по горната палуба други мъже, водени от Жерар. Симон грабна един фенер от някакъв сандък, запали го и го окачи на, едно въже, след туй с помощта на Жерар той разпръсна пътниците.
— Не трябва да ни пречите сега. Макарите не действуват вече. Когато спуснем саловете, трябва да се хвърлите във водата и да ги стигнете.
Готвачът, цял исполин, и той се намеси:
— Стойте спокойно!
Те отрязаха въжетата на един сал, привързаха го за товарната стрела и петима или шестима се хванаха за въжето на талията и повдигнаха сала на един метър от палубата.
— Хайде, един човек отгоре, само един.
Симон посочи един съвсем млад мъж, скрит зад другите. — Вие. Вземете пръта. Клекнете в средата. Хванете се за куката. Хайде! Качвайте се! Щом салът стигне до водата, откачете талията. Другите ще скочат в морето. Вие ще им помогнете да се качат на сала.
Салът бе вдигнат малко по-високо. Товарната стрела се завъртя и салът заедно с човека се спусна край корпуса. Натягайки талията, Жерар забеляза, че заповедите на Симон бяха изпълнени.
— Шест души! Скачайте! Почакайте корабът да легне наляво.
Долу водата блещукаше в тъмнината. Никой не излезе напред.
— Покажете им вие — каза Симон на един сервитьор.
Сервитьорът се сви на топка и скочи. Петима други го последваха като овце. В този момент пристигнаха огнярите и други два сала бяха спуснати във водата. Сетне Грейсън пристигна от мостика и се стовари на четвъртия. Палубата беше освободена.
— Сами — каза Жерар — ние няма да можем да свалим още един сал. Ще скочим на сала на Грейсън. Да скачаме!
Но от мрака се чу глас и шум от стъпки.
— Симон! Жерар!
Скоро и Хайнс се показа от тъмнината.
— Лодката на капитана. Той идва с радистите. Да я подготвим.
Симон откачи фенера и тримата заедно хукнаха към капитанската лодка, на левия борд, точно над мостика.
Тя беше бързо освободена от платнището и ремъците а спусната във водата.
— А капитанът?
— Идвам — обади се Дейвис.
Той наистина се появи, побутвайки пред себе си телеграфистите, които несръчно завързваха спасителните си жилетки.
Жерар се приготви да скочи в лодката.
Фокмачтата се строши изведнъж и падна върху мостика, счупвайки един компас и няколко илюминатора, които станаха на парчета. Шестимата мъже наведоха глави и се опитаха да се хвърлят към лодката. Но под краката им се изви мощен вой, придружен с глухи удари, взривове и пукот, разтърсвайки палубата и тях самите. Палубата се наклони назад и корабът се сниши. Мостикът се строши като играчка, рулевата рубка и щурманската кабина хвръкнаха във въздуха.
Всевъзможни парчетии се сипеха върху хората. Носът и кърмата се издигнаха за миг. Водата изби на палубата на бели спирали — вреше, накланяше течната маса и огъваше стоманената обшивка.
Шестимата мъже викаха, но виковете им се бяха изгубили в шумотевицата. Те представляваха вече само някакви размекнати форми, почти безчувствени, грабнати от въздушната вълна, понесла се от вътрешността на кораба.
Симон беше до Жерар, той го хвана за ръцете и затвори очи.
— Държах ръцете на Жерар…
Симон беше положен на една койка в „Берлин“. От превръзките, които опасваха главата му, се виждаха само очите му.
— И после? — попита го Хервик, който бе седнал отстрани на койката.
— После? О! Трудно е да се каже… и ме боли… Тежи ми десният крак, гори… Представете си: огромният пътнически кораб, който потъва… и вие, повлечен от всички тия отломки. Надстройките, мачтите, въжетата, изкъртената палуба, леерите, обшивката, всичко това хвърчи из въздуха, вие се, превива; търкаля се… Не знам… Затворих очи. Адски шум. Бях подхванат, как да ви кажа — като от някаква мощна струя. Бях като безтегловен — в някакъв вихър, който ме притегляше, притискаше. Пуснах Жерар и вдигнах ръце. В продължение на няколко секунди видях Мина, видях моите приятели от „Монт Еверест“ как ме гледат, облегнати на перилата. После дойде водата, която ме блъсна в гърдите, отърколи ме и ме повлече… Чувствувах краката си като в менгеме, нещо ме дърпаше към дъното. С всички сили се съпротивявах, Хервик, исках да се освободя. След това нещо се скъса, нещо заклокочи в гърдите ми, стегна главата ми. Мрак. Нищо повече…
— Имате късмет, Симон. Аз ви извадих от водата.
— Вие? — изненада се Симон в прилив на благодарност.
— О! Дори не знаех, че сте вие. Видях само някаква глава над водата, сред вълните, призори. Издърпах ви с прът. Бяхте като мъртъв, вкочанен, кръвта ви течеше и от носа и ушите. Дясната ви буза беше разцепена… десният прасец — откъснат. Кракът ви трябва да се е заплел във въжетата, а вие сте се дърпали, дърпали сте се като грешник, додето ви се е скъсал мускулът. Някой извика: „Той е мъртъв!“ Казах им да млъкнат. Два литра ром изхабих по вас, стари приятелю. Сега вече сте добре. Масажирах ви здравата. Мисля, че болката ви накара да дойдете на себе си. Докторът от „Берлин“ каза, че нямате нищо счупено. Истински късмет. Но ще има да лежите два или три месеца.
— А другите?
— Петдесет и пет души пътници се издавиха… Три жени умряха от студ в лодките. Другите са тук, на кораба, грижат се много добре за тях, глезят ги дори… Дадоха им чудесни кабини…
— А другите? — попита пак Симон.
— Грейсън и инженерът са спасени. Всички моряци, всички сервитьори, стюардите, докторът и механиците са спасени.
Той наведе глава и големият черен кичур скри лицето му.
— Телеграфистите, Жерар, Хайкс и Дейвис изчезнаха.
— О! И Жарар — каза Симон. — Държах му ръцете. Как се тресяха само! Като живи, а той е мъртъв! Той е умрял!
— Хайде, трябва да си почивате… Малко сте възбуден…
Информация за текста
© Едуар Пейсон
© 1983 Ася Къдрева, превод от френски
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2008
Издание:
15 морски истории
Френска, първо издание
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983
Рецензент Бояна Петрова
Преводач Ася Къдрева
Редактор Панко Анчев
Художник Димитър Трайчев
Худ. редактор Иван Кенаров
Техн. редактор Добринка Маринкова
Коректори Светла Димитрова, Мария Филипова
Дадена за набор на 29.VII.1983 г. Подписана за печат на 5.XI.1983 г. Излязла от печат м. декември 1983 г.
Изд. № 1700. Формат 60?90/16. Печ. коли 14,75. Изд. коли 14,75
УИК 10,56 Цена 1,40 лв. ЕКП 9536622311; 6126–18–83. Пор. № 210
ДЧ 840–32
