Капитанът на „Звезда на моретата“ изпитваше учудващо спокойствие. Сега той беше доволен от случилото се; загубите щяха да бъдат малки. „Звезда на моретата“ нямаше да потъне като камък на дъното — в буря…
Той забрави за Йорган. Вече не мислеше за сушата, нито за тези, които бяха останали там. С един поглед той обгърна палубите, където моряците — това наистина беше най-добрият екипаж от Ливърпул, — огнярите, сервитьорите спускаха лодките във водата. Всичко беше наред. От време на време той изсвирваше пронизително със свирката си и даваше заповеди с рупора. Малко по малко корабът се опразваше.
„Само още четвърт час да се задържи над водата и да има светлина!“
… Симон не остана дълго на палубата. Той успя да се вдигне отново, плъзгайки се встрани, но лицето му беше в кръв. Страхът да не бъде повлечен със „Звезда на моретата“ нарастваше — все по-ужасен и по-силен в мрака.
Боят се бе ожесточил и Симон вече не се стараеше да намали силата на ударите, които раздаваше. Един моряк успя да запали електрическо фенерче. Лъчът се движеше по обезумелите пътници. Тук — женска глава, изкривена от страха, с коси, отхвърлени назад, с отворена уста, надаваща викове. Там — друга жена, разтърсвана от спазми, разтреперана, потънала в сълзи, нищо не чува. По-нататък — свити юмруци, протегнати ръце от невидими тела, които молеха за помощ. С обезумяло от страх лице някакъв мъж се бе устремил към лодката, разблъсквайки жените. Симон се хвърляше върху му, с главата напред, удряше го право в гърдите и го пращаше встрани.
— Жените първо!
Той разбра, че сам никога нямаше да спре тази маса. И прибягна до една хитра стратегия, за да спаси жените.
— Мъжете — извика той, — елате с мен! Ще ви дам възможност да напуснете кораба.
И той ги повлече към горната палуба, при саловете. Деветима го последваха.
…Хайнс също вършеше добра работа — тичаше от група на група, намесваше се сред борещите се, окуражавайки екипажа.
— Хайде, Жерар.
— Щом лодката се спусне във водата — на греблата, ототблъсвайте!
— Колко време имаме, капитане?
— Ще имаме време, ако всички запазят хладнокръвие!
Обезумял млад мъж го сграбчи за раменете: „Срамота, капитане“, и го удари с юмрук право в лицето. Хайнс се строполи на палубата, стана отново, извика на двама сервитьори: „Вържете го!“, после изчезна във вътрешността на кораба.
В коридорите — изостанали мъже, жени и деца, легнали рано, грубо събудени от сервитьорите, тичаха обезумели.
— Спокойно! — извика им Хайнс. — Сложете си спасителните жилетки и идете на палубата. Вземете си палта, ще ви потрябват в лодките.
Някои стискаха пред гърдите си чанта или куфарче — парите, бижутата!
— Спасявайте живота си.
Той минаваше от кабина в кабина, блъскайки силно вратите, дърпайки завесите. Леглата бяха още топли и пазеха очертанията на телата; цели купища от захвърлени дрехи; отворени книги; писалка до недовършено писмо. Хайнс намери един заспал — разтресе го с всичка сила.
— Какво има?
Той го издърпа от леглото му, извади един спасителен пояс от рафта и насила го натика в ръцете на пътника.
Извика му:
— Потъваме!
Тогава човекът като луд се спусна към коридора.
Хайнс продължи пътя си. Клатенето на кораба не беше вече нормално; течната маса се люшкаше в търбуха му, забавяше движението му. Легнеше ли на борд — той трудно можеше да се изправи. Беше като ранено животно, което се мъчи да се вдигне на крака.
От дъното на кораба лъхна тишината, придружена от гореща вълна, и тази тишина бе рязко прекъсвана от протяжни плачове, степания и пукот, който разкъсваше дървенията.
Хайнс вървеше бавно напред, без да пропусне нито една кабина. Те всички бяха празни и пустотата изглеждаше ужасяваща.
Той слезе още по-долу и стигна до ресторанта.
„Ще се върна горе.“
Електричеството угасна.
„Звезда на моретата“ се наклони към левия борд и остана тъй няколко секунди. Хайнс се хвърли напред, в плен на смъртния си страх. Той се блъсна в столовете край масата, хлъзна се по пода и отново стана.
„Трябва бавно да вървя. Имам още петдесетина стъпки. Трапът е на левия борд.“
Той се качи по трапа — трябваше да премине цял коридор. Течението усукваше завесите в лицето му.
Най-после той стигна горната палуба и се озова на въздух сред тълпата. Лицето му беше в пот.
Палубите бяха опразнени, почти нямаше жени. Той видя, че в една лодка са заели места и двама мъже. „Ще имаме време да спасим всички.“
Следван от десетина обезумели мъже, Симон го блъсна. Той рязко насочи в лицето му лъча на фенерчето.
— Вие ли сте? — попита старши помощникът, не разпознавайки веднага Хайнс в този контузен мъж, с изпокъсани дрехи.
— Да… а вие? Кой сте?
— Симон.
— Обиколих долу. Всичко е опразнено.
— Водя тези мъже към саловете.
— Няма да имате макари, за да ги спуснете във водата… Бързайте! Бързайте! Боя се, че нямаме много време.
— Елате.
— Отивам при Дейвис… Довиждане!… Спасявайте се!
— Довиждане!… Спасявайте се!
…По няколко признака моряците разбираха, че „Звезда на моретата“ скоро щеше да потъне; корабът бе натежал, бе загубил устойчивостта и якостта си. Вантите се късаха като конци и пукотът, който Хайнс бе доловил от дъното, сега се чуваше из целия кораб.
В машинното водата, която се бе задържала за момент, започна по-бързо да се покачва, образувайки тежка маса в центъра на кораба, която нарушаваше устойчивостта му, и така с всеки момент увеличаваше пукнатините в обшивката. Тази вода се вълнуваше, бе изпъстрена с маслени петна. В нея прииждаха течения, които я пресичаха. Водата стягаше нозете на мъжете в бавна и студена змийска хватка.
— Излизайте оттам! — извика Грейсън. — Водата ще стигне до котелното.
Мъжете, които бяха останали там докрай, се втурнаха към трапа.
Той се изкачи по железните стъпала след инженера. Едва бе стигнал последното, когато тежка миризма изпълни машинното и котелното отделение. Чуха се няколко глухи взрива, след което се прекъсна електричеството; малкият котел, който захранваше агрегатите, поставен по-високо от другите, беше засегнат от водата.
Грейсън се присъедини към своите на палубата.
— Слагайте поясите и изчезвайте. Свалете един сал от лодъчната палуба. Довиждане, господин инженер! Сега — всеки за себе си!
На мостика той намери Хайнс, който докладваше за направения оглед.
— Долу вече няма никой — каза Грейсън. — Някои от мои-те хора са на палубата, оправят се с един сал.
— Добре — каза Дейвис. — А лодките?
— Номер четири потъна.
— Зная… Видях… Колко остава, Грейсън?
— Не зная. Пет, десет, петнайсет минути. Обшивката се огъва като картон.
— Е, изчезвайте! Успех!
Грейсън хвана Дейвис за ръката, стисна я, след това се спусна по стълбата, без да се обръща. Дейвис и Хайнс останаха сами. Наведоха глави, без да се гледат.
Ветроупорен фенер беше запален и поставен на бюрото, отрупано с някакви книжа.
— Хайнс. Идете до телеграфа. Вземете всички телеграми, които са се получили. Донесете ми ги. Кажете им…
Той се поколеба, поклати тежко глава, усещайки някакво стягане в гърдите.
— О! Радистите имат най-лошата участ. За да спасим другите, трябва тях да жертвуваме. Кажете им, че трябва да останат още и че аз също съм тук.
Десет метра разделяха мостика от радиорубката. Хайнс ги премина тичешком. Той рязко отвори вратата и спря изненадан. Седнали спокойно, двамата радисти пушеха.
Те бяха също толкова изненадани, колкото и Хайнс. Бяха изолирани с бронирани стени. Появата на старши помощника, разрошен, насинен, с изпокъсани дрехи, бе достатъчна, за да разберат какво се бе случило на борда. Скочиха от местата си.
— Е?!
— Скоро ще настъпи краят. Вие какво направихте?
— Във връзка сме с „Берлин“ и нос Рейс. „Берлин“ прави всичко, каквото може. След четири часа ще бъде тук, „Селтик“ също отговори, но той е много далече…
— Телеграфирайте на „Берлин“, че „Звезда на моретата“ е вече напуснат. Дайте ми книжата и получените телеграми, Трябва да продължите да ги търсите, ясно, нали? Дейвис е тук, на мостика. И аз съм тук. Симон помага на мъжете да спуснат сал във водата… Добре е — добави той, сгъвайки книжата, които му бе предал старши радистът — да си сложите спасителните пояси. Ще дойда пак.
— Хайнс — каза Дейвис, когато старши помощникът се върна на мостика, — трябва да се смятаме за щастливци, че морето не е по-бурно. Вълната сякаш не е тъй силна, пък и мъглата се разсея.
За да видят по-добре, те се доближиха до борда и погледнаха към морето. На триста метра светлините на лодките, събрани в едно, танцуваха злокобен танц. Пет или шест от тях, понесени от една вълна, се появяваха, след туй изчезваха, потънали в някоя вълна. В този момент три други заблестяваха по-далеч.
