Чимп Туист избърбори:
— Един момент, само един момент!
Съдружниците му стреснато го изгледаха, защото доловиха в тона му зловещата нотка, прозвучала и последния път, когато бе произнесъл същата реплика. Осъзнаха, че той ще изтърси нещо, което ще наруши хармонията на взаимното им сътрудничество.
— Казвай — промърмори господин Молой.
— Сега пък какво искаш? — тросна се Доли.
— Искам да знам какво ще се случи после. Според твоя сценарий Соупи ще вземе диамантите, ти ще чакаш отвън с колата, аз пък ще бъда във всекидневната заедно с откачалките. Как ще разбера, че плячката вече е в ръцете ни? Не ми се ще да се случи така, че да потеглите без мен, а като изминете стотина километра, да се спогледате и да кажете: „Ха, къде е Чимп? Как можахме да го забравим?“.
— Това няма да се случи — заяви Доли.
— Нима?
— Преди да потеглим, ще дам изстрел с пистолета. Ти ще си плюеш на петите и за секунди ще бъдеш при нас. Ясно ли е?
— Да — промърмори Чимп, макар изражението му да подсказваше, че още храни известни съмнения. — Надявам се да не забравиш обещанието си.
— Можеш да се довериш на съпругата ми — с леден тон процеди Соупи.
— Така ли? — подхвърли Чимп и с този неприятен намек напусна стаята на семейство Молой.
Когато вратата се затвори, Доли изсъска:
— Ще се пръсна, ако в скоро време не смачкам фасона на този дребен мръсник. Присъствието му се отразява зле на здравословното ми състояние.
Двайсет и шеста глава
Лекциите на госпожа Корк, единайсетата от които щеше да се проведе тази вечер, бяха сред най- приятните преживявания, предлагани на обитателите на Шипли Хол. Лекторката разполагаше с богат асортимент от теми. Ако една вечер присъстващите непряко ставаха свидетели на брачна церемония на угубийци, то три дни по-късно имаха възможност да се запознаят с изключително интересни подробности за семейния живот на носорозите. По време на лекциите се прожектираха и любителски филми, заснети от храбрата ловджийка, поради което беседите бяха наслада не само за слуха, но и за зрението.
Госпожа Корк изпитваше удовлетворение при мисълта, че доставя радост на ближните си, ето защо я вбесяваше отсъствието на всеки неин питомец, успял незабелязано да се изплъзне от орловия й поглед.
Всъщност това се случваше само от дъжд на вятър, тъй като силата на характера й, позволяваща й да натика в ръцете на всеки срещнат екземпляр от „Една жена сред африканската пустош“, вдъхваше страх на евентуалните дезертьори, но имаше и изключения. Тази вечер бе пример за масово изклинчване. Преди да открие лекцията, Клариса Корк проведе преброяване на присъстващите и с потрес установи липсата на повече от трима души. Отсъстваше господин Молой, съпругата му също я нямаше, а след щателен оглед на публиката тя констатира, че и Джей Джи Милър не е във всекидневната. Незабавно бе извършена проверка на помещенията и като капак на всичко господата Уикс и Хендерсън бяха спипани в стаята на последния да се наливат с уиски и да обсъждат перспективите на състезанията с кучета.
Госпожа Корк не беше от жените, които се примиряват с ударите на съдбата.
— Госпожице Бенедик! — извика нетърпеливо.
— Какво обичате, госпожо Корк?
— Не виждам семейство Молой и господин Милър. Може би още се разхождат в градината. Идете да ги намерите и им кажете, че чакаме само тях, за да започнем.
Ан побърза да изпълни нареждането, а господин Тръмпър, който неотлъчно следваше своята богиня, цъкна с език и отбеляза:
— Смятам, че да закъсняваш, е признак на лошо възпитание.
— Имаш право, приятелю.
— Редно е хората да се явяват в уречения час.
— Така е.
— Аз винаги съм точен.
Госпожа Корк разнежено го изгледа и лицето й се проясни. За стотен път си помисли какво съкровище е верният й обожател. Беше като нейна сянка, по време на лекциите включваше и изключваше осветлението, пръв започваше да ръкопляска, подстрекавайки присъстващите към бурни аплодисменти, следеше чашата на катедрата винаги да е пълна с прясна вода, подаваше й случайно изпуснатата показалка… накратко, всяко нейно желание беше закон за Юстас Тръмпър.
— Незаменим си, драги — заяви тя. — Често си казвам, че без теб нямаше да се справя.
Юстас Тръмпър изпита усещането, че в гърдите му изригва вулкан. Вътрешният глас му нашепна, че е настъпил съдбовният момент, в който ще разбере дали мечтата му ще се сбъдне. Условията за обяснение в любов бяха идеални — двамата стояха в коридора пред всекидневната и нямаше опасност думите му да бъдат чути от питомците на храбрата ловджийка, които чинно седяха по местата си. Освен това, разсъждаваше господин Тръмпър, ако безмълвно обожаваш една жена в продължение на дванайсет години, тя едва ли ще те обвини в прибързаност, когато най-сетне решиш да й изповядаш чувствата си.
Интуицията му подсказваше, че сега е моментът да подхване разговор на тази щекотлива тема. Изкашля се плахо веднъж-дваж и издаде около половин дузина разнообразни писукания досущ подплашено пиле, но в същия миг дочу приближаващи се стъпки и разбра, че човекът, чиито крака произвеждаха шума, ще се появи след миг.
— Клариса — възкликна прочувствено, — обичам те! Ще се омъжиш ли за мен?
Обяснението му беше максимално кратко и недвусмислено, но преди госпожа Корк да успее да отговори, Доли Молой цъфна пред всекидневната. Именно нейните стъпки бяха принудили господин Тръмпър да претупа надве-натри обяснението в любов, поради което той я изгледа накриво.
— Божке! — задъхано възкликна младата жена. Изглеждаше необичайно възбудена и по всичко личеше, че се е случило нещо потресаващо, което е нарушило спокойствието й. Раздразнението на господин Тръмпър отстъпи място на любопитството.
— Какво се е случило, госпожо Молой? — попита заинтригуван.
За Клариса Корк обаче притеснението на младата жена изглеждаше съвсем нормално — очевидно внезапно бе разбрала, че е закъсняла за лекцията и е накарала толкова много хора да я чакат.
— Успокойте се, госпожо Молой — каза й любезно, — още не съм започнала.
— Как да се успокоя, като ме е хванало шубето!
— Моля? — накриво я изгледа госпожа Корк, която не одобряваше използването на жаргонни думи.
— Как да не се изплаша, като оная проклета бутилка профуча край главата ми!
— Бутилка ли? Каква бутилка?
Доли се изсмя и на Юстас му се стори, че долавя в гласа й нотки на истерия.
— Май започнах отзад напред — промърмори тя. — Ето какво се случи — тъкмо се бях запътила насам, но ме пресрещна една от прислужниците и ми каза, че нещо му е станало на онзи Кейкбред, обаче не искала да безпокои господарката, та се чудела дали аз няма да успея да го озаптя.
— Кейкбред… — заплашително повтори Клариса Корк. Напоследък гледаше на ексцентричния си служител с лошо око, както крал Хенри II е гледал на Томас Бекет. Смръщи вежди и видът и беше такъв, сякаш й идва прочувствено да възкликне: „Няма ли кой да ме отърве от този необуздан иконом?“. — Какво е направил сега?
— Нафиркал се е.
— Какво?
— Накъркал се е.
— Не разбирам…
— Отрязал се е. Отцепил се е като мотика… Пфу! — нетърпеливо възкликна Доли като всички свои съотечественици, попаднали в Англия, които се удивляват от мудността на разсъдъка на аборигените. —
