от щастие и дори не й минаваше през ума, че много хубаво не е на хубаво. Предчувствието, че нещата не се развиват според предвижданията й, я обзе едва когато се приближи до автомобила и установи присъствието не само на съпруга си, ами и на подлия плъх Чимп Туист.
— О, и ти ли си тук… — промърмори с нескрито разочарование.
За разлика от нея господин Туист беше в прекрасно настроение. Изстрелът приятно го бе изненадал — до този момент беше почти сигурен, че Доли ще забрави тази точка от плана.
— Бива си те, момичето ми! — възкликна той. — Да тръгваме.
Доли още се мъчеше да преглътне нежеланото му присъствие.
— Какво направи с откачалките?
— Заключих ги във всекидневната. А ти справи ли се с мадам Корк?
Внезапно вдъхновение осени госпожа Молой.
— Тя е в избата — отвърна, сетне театрално се облещи и нададе вик. Взираше се в нещо зад Чимп. — Майчице! — възкликна задавено. — Как е успяла да се измъкне? Идва към нас!
— Къде е? — стресна се господин Туист и рязко се извърна.
— Ето я! — тросна се Доли и го цапардоса по главата с приклада на оръжието.
Малкият пистолет и тежката кутия с герба на Тринити Хол в Кеймбридж са несравними като средства за халосване на хора по тила. Докато Джеф се бе строполил на пода както чувал с картофи, Чимп Туист само се олюля.
Но дори олюляването отнема няколко секунди, които са напълно достатъчни за една предприемчива жена да натика съпруга си в двуместна кола, да седне зад волана и да потегли с пълна газ.
Господин Молой, чиято роля бе сведена до тази на страничен наблюдател, с възхищение отбеляза:
— Тази вечер мерникът ти е безпогрешен, малката ми!
— Въпрос на тренинг, драги. Следващия път ще бъда още по-добра — скромно отбеляза Доли, сетне потъна в мълчание и прикова поглед в пътното платно.
Двайсет и осма глава
Олюлявайки се, Джеф се изправи на крака и се облегна на бюрото, зад което седеше госпожа Корк, когато диктуваше на секретарката си вълнуващите си впечатления от живота на слоновете. Допирът до масивното бюро подейства успокояващо на младежа — солидната мебел сякаш беше доказателство, че той не сънува, а тъкмо по този въпрос Джеф хранеше известни съмнения. Невъзможно е да те халосат по тила с тежка кутия за тютюн и това да не се отрази на мисловния ти процес, поради което на младежа му се струваше, че някои аспекти от преживяването му са били халюцинации, предизвикани от делириум.
Ан беше приседнала на страничната облегалка на креслото и разнежено се взираше в Джеф като майка, чийто първороден син се е съвзел след тежко заболяване. И тя имаше усещането, че събитията, разиграли се през последния четвърт час, са някак нереални, но в едно беше напълно сигурна — че е влюбена в този човек.
— Как се чувстваш? — попита го загрижено.
Джеф прокара длан по челото си и отговори:
— Още съм зашеметен.
— Иска ли питане — след такъв удар всеки на твое място ще бъде зашеметен.
— Никога през живота си не съм бил толкова изненадан…
— Когато госпожа Молой те удари с кутията ли?
— Не, когато дойдох на себе си и установих, че ме целуваш.
— Нима?
— Кажи ми, че наистина ме целуваше, че не е било само прекрасен сън!
— Вярно е. Целувах те, защото реших, че си мъртъв.
Джеф се поколеба. Знаеше, че от този момент нататък трябва внимателно да следи отговорите й, все едно навлиза сред подвижни пясъци.
— Нима трябва да съм мъртъв, за да ме целунеш?
— Съвсем не. Предпочитам да е обратното.
Мъглата в съзнанието на Джеф още не се беше напълно разсеяла.
— Нещо не се връзва — промърмори той.
— Какво те учудва?
— Само преди час ти се държеше с мен така, сякаш ме мразиш до смърт.
— Именно.
— Но сега…
— Прави ти впечатление, че съм променила поведението си, така ли?
— Наистина ли изпитваш топли чувства към мен?
— И то много топли.
Той отново се поколеба — осъзнаваше, че щастието му зависи от това, какъв ще бъде отговорът на следващия му въпрос:
— Да не би случайно да ме… обичаш?
— Да.
— Изумително! Не вярвам на ушите си!
— Аз също бях изненадана. Осъзнах какво чувствам към теб, едва когато госпожа Молой те фрасна с кутията.
Въпреки че главата на Джеф още бучеше от удара, сърцето му преливаше от радост.
— Благословена да е госпожа Молой! — извика възторжено. — Три пъти „ура“ за тази прекрасна жена.
След като най-сетне се убеди, че не халюцинира, той грабна Ан в прегръдките си и в кабинета временно настъпи тишина. След няколко секунди Джеф отново проговори:
— Сигурен съм, че сънувам. Не вярвам, че всичко това се случва в действителност. Не, не съм толкова лековерен. Знам, че ще се събудя и ще се озова обратно в ледниковия период, а ти ще възкликнеш: „Нима?“, с онзи смразяващ тон. Питам се дали осъзнаваш как въздейства леденото ти възклицание на човек, който се е озовал на Северния полюс без топло бельо.
— Бедничкият ми! — разкаяно промълви Ан. — Много ли бях високомерна?
— Клеопатра би могла да изкара задочен курс по високомерие, ползвайки написан от теб учебник.
— Моля те да ми простиш. Истината е, че понякога не осъзнавам какво правя… но и ти си го заслужаваше.
— Ако възнамеряваш да ме смразяваш до мозъка на костите всеки път, когато си го заслужавам, бъдещето ми изглежда доста нерадостно.
— Не, не, никога повече няма да се случи! Каквото и да сториш, ще си кажа: „Типично е за глупчото Джеф. Не го прави нарочно, освен това притежава някои положителни качества, а най-важното е, че го обичам.“ Е, какво ще кажеш?
— Бива. Вярвам, че ни очаква спокоен и щастлив семеен живот… Между другото, знаеш ли, че едва не ме загуби?
— Не думай! Да не намекваш, че си щял да се влюбиш в друго момиче?
— Господи, как ти хрумна? Никога не бих се влюбил в друго момиче, след като вече съм те видял! Става въпрос за нещо съвсем друго — ако смразяващото ти отношение към мен бе продължило още малко, щях да се превърна в буца лед като онзи човек, за когото писаха във всички вестници. Но ти едва ли си спомняш този случай — ако съдим по чичо ти Джордж, загубата на паметта е семейна черта.
— Колкото й да ти е чудно, този път паметта не ми изневери — иронично подхвърли тя. — Между другото, навярно знаеш, че семейство Молой офейкаха с диамантите.
— Така ли? Това ме подсеща да попитам къде е чичо ти.
— Нямам представа. Знам само, че излезе навън.
— Може би е намислил да хване скакалец, за да измери температурата на въздуха… Но да се върна на думата си — ако беше продължила да се държиш смразяващо с мен, щях да бъда като онзи човек, за когото писаха вестниците. Санбернарските кучета го открили да лежи в снега бездиханен и красив. И аз щях да
