— Горкичката Ан! — възкликна. — Бедното, нещастно момиче! Какво ли бъдеще очаква тази мила и невинна девойка, след като съпругът й е умопобъркан, а чичо й дърдори каквото му дойде наум? Джеф!
— Кажи, съкровище.
— Бъди така добър да ми обясниш какво става.
— С най-голямо удоволствие, единствена моя. Пред теб стои най-чистият човек, когото познавам… — Той замълча за миг и смутено избърбори: — Всъщност предвид обстоятелствата май не избрах най- подходящото сравнение… Важното е, че този човек е герой. Според мен е кръстоска между благороден рицар и бойскаут. Възнамеряваше да се жертва и да се ожени за госпожа Корк, за да възстанови сумата, която ти се полага по наследство.
— Чичо Джооордж! — развълнувано възкликна девойката.
— Само изпълнявам дълга си, миличка — скромно заяви лордът. — Нали знаеш, noblesse oblige.
Изглеждаше толкова самодоволен, че Джеф съжали, задето го е издигнал на пиедестал. С горчивина си помисли, че много често похвалите водят до главозамайване на онзи, към когото са отправени, и реши да поправи грешката си.
— Не стойте като мъченик, когото са завързали на кладата — обърна се към лорда. — Саможертвата ви щеше да бъде излишна, ако имахте повече мозък от едно пиле.
— Май попрекали, приятелю — засегна се възрастният джентълмен.
Ан побърза да го подкрепи:
— Този Милър започна да се самозабравя. Прави ми впечатление, че е прекалено високомерен и самонадеян, тъкмо от типа хора, които са ми най-противни.
— Отказвам да си взема думите назад! — запъна се Джеф. — Държа на мнението си, че чичо ти има по-малко мозък от пиле. Защо старият кухавелник не е занесъл диамантите в банката?
— Нима току-що дръзна да наречеш чичо ми „стар кухавелник“?
— Да!
— Крайно време беше някой да му каже истината в очите — изръкопляска Ан. — Разбира се, той няма доверие на банковата институция.
— Зная. Още при запознанството ни сподели мнението си с мен.
— Естествено е, като не се доверяваш на банките, да не им поверяваш за съхранение торбичка с диаманти.
— Май е за предпочитане скъпоценните камъни да се съхраняват в банков сейф, отколкото да попаднат в ръцете на семейство Молой.
— Имаш право — въздъхна девойката.
Междувременно лорд Уфнам отново се беше самовглъбил и потрепването на гъстите му вежди подсказваше, че мозъкът му работи на бързи обороти. След няколко секунди излезе от транса и нададе вик, който стресна двамата влюбени:
— Почакайте! Усещам как някакъв спомен нахлува в главата ми… Джеф!
— Кажете, милорд.
— Повтаряй думата „банка“, скъпи приятелю.
— Банка ли? Добре, щом се налага… Банка… банка… банка… Докога да повтарям?
— Ще ви издам една тайна — каза лордът. — Вече съм почти сигурен, че диамантите не са в кутията с тютюна. Не са и в езерото, въпреки че думата ми навява странни асоциации и фигурира в дневника ми на страницата с дата четвърти април.
— На пети април ти катастрофира! — извика Ан.
— Точно затова думата ми се струва знаменателна. Оставете ме да помисля още малко…
Очите му отново се изцъклиха, а влюбените зашепнаха, за да не го смущават.
— Обичам те — каза Джеф.
— Повтори го, това е музика за слуха ми — прошепна в отговор Ан.
— Никога няма да обичам друга жена, както обичам теб!
— Браво, продължавай в същия дух!
— Знаеш ли, че мравките тичат по-бързо, когато времето е топло?
— Не думай! По-бързо от кого?
— От мравките, които се движат по-бавно при студено време.
— Нали не ме баламосваш?
— Не, разбира се. Научих го от чичо ти, който е най-големият капацитет в тази област. Изглежда, че през горещите летни дни мравките буквално спринтират. Мислех, че ще ти бъде интересно да узнаеш този факт… О, за малко да забравя — обичам те!
Лорд Уфнам се надигна от стола. Целият сияеше, а задоволството сякаш се излъчваше от всяка пора на широкото му лице. Дори ушите му, като че ли вибрираха от едва сдържано въодушевление.
— Знаех си, че рано или късно ще изплува в паметта ми — гордо заяви той. — Никога не забравям нещо завинаги — необходими са ми само спокойствие и малко време за размисъл. Спомних си къде са диамантите.
— Така ли? — възторжено извика Джеф.
— В коя банка са? — попита Ан.
— Закопах ги под статуята на голото момченце с издутото коремче, която се намира на отсрещния бряг8 на езерото — отвърна лордът. — Спомням си го, сякаш се е случило преди няколко минути. Разхождах се по брега и случайно носех лопатка, тъй като бях плевил градината. Внезапно ми хрумна, че ако изкопая дупка, това ще бъде идеалното скривалище за диамантите. Ей сега ще отида да ги взема.
Той тромаво се изнесе през остъклената врата, а двамата влюбени недоверчиво се спогледаха. Ан първа наруши мълчанието:
— Мислиш ли, че наистина ги е закопал на брега на езерото?
— Изобщо не се надявай — поклати глава Джеф.
— Голям песимист си.
— Не, просто съм реалист. За нищо на света не можеш да ме убедиш, че чичо ти е избрал за хранилище на диамантите такова безопасно място като брега на езерото. Да погледнем истината в очите — това е поредната фалшива тревога. Предлагам трезво да обмислим бъдещето си, вместо да фантазираме за някакви си скъпоценности.
— Но те са моята зестра!
— Не вярвай в химери, скъпа!
— Знам, че надеждите ми са неоправдани, но толкова ми се иска да ти донеса някаква зестра.
— Престани да повтаряш едно и също! Не ми трябва проклетата ти зестра! Джеф Милър от Холси Корт е способен да издържа съпругата си… без излишен лукс, разбира се. Отначало ще живеем доста скромно. Ти ще готвиш, аз ще мия съдовете. Не, няма! Чичо ти ще ги мие. Разбира се, той ще живее с нас. Глупаво е да съжителстваме с опитен иконом и да не го впрегнем в работа. Ето как ще разпределим домакинските задължения — ти ще готвиш, а негова светлост ще мие съдовете, ще ни сервира, ще отваря, когато се позвъни на входната врата, ще пазарува, ще почиства сребърните прибори…
— Кои сребърни прибори?
— Например малката купа, която спечелих при едно училищно състезание.
— А ти какво ще правиш?
— Ще се изтягам на канапето, ще пуша лулата си и ще отпивам от чашата с портвайн — накратко казано, ще упражнявам надзор.
— Я виж ти! Много трудна работа си избрал!
Откъм терасата се дочуха тежки стъпки — лорд Уфнам се завръщаше у дома като уморен ловец. За миг застана на прага на остъклената врата, сякаш безмълвно благославяше влюбените, при което масивната му фигура се очерта на фона на нощното небе, сетне пристъпи в кабинета.
— Погледнете! — заяви победоносно. — Винаги съм твърдял, че рано или късно ще ги намеря.
Сетне с небрежен жест изсипа на бюрото искрящите камъни.
На трийсетина километра от мястото на щастливото събитие Доли зави по един страничен път, изключи двигателя и нареди на Соупи да й подаде кутията, за да се порадва на съдържанието й, преди да продължат
