Напил се е.
— Така ли?
— Пиян е до козирката!
Господин Тръмпър възбудено изписука:
— Сигурна ли сте?
— Дали съм сигурна? — попита Доли и се престори, че обмисля въпроса. — Не, не съм, само предполагам. Възможно е старият чешит да е пълен въздържател. Твърдението ми се обосновава на факта, че той се е затворил в избата, пее неприлични песни и троши бутилки.
— Бутилки ли чупи?
— Определено. Изглежда, вече е натрошил на сол всички освен една, която запрати по мен, когато надникнах през открехнатата врата и най-дружелюбно го попитах какво прави. За една бройка не ме улучи, затуй реших да се чупя, докато не съм загинала млада-зелена. Рекох си, че е редно да ти съобщя за поредната щуротия на онзи Кейкбред.
— Правилно! Веднага ще взема необходимите мерки!
— Направо да не повярваш! — пак изписука господин Тръмпър. — По време на вечерята човекът изглеждаше съвсем нормален…
— Грешиш! — прекъсна го Клариса. — Още тогава ми направи впечатление налудничавият му поглед. Няма съмнение, че през целия следобед се е наливал като смок.
Говореше с неодобрение, но в гласа й се прокрадваше нотка на задоволство, дори на облекчение. Присъщо на всеки от нас е да мрази загадките, освен когато са залегнали във фабулата на криминален роман и подлежат на разследване от инспектор Първис и подобни нему частни детективи, ето защо тайнствеността, обгръщаща Кейкбред, създаваше доста главоболия на госпожа Корк. Ала съобщението на Доли най-сетне даваше отговор на мистерията — Кейкбред се бе оказал таен алкохолик. Тя нямаше проблеми с алкохолиците — мнозина от най-близките й приятели в Африка бяха вождове на туземни племена, които до забрава се наливаха с джин.
— В избата е, така ли? — промърмори замислено. — Веднага ще предприема необходимите мерки и ще го укротя.
— Вземи брадвичка, че като го знам как беснее… — посъветва я Доли.
Господин Тръмпър отново доказа своята незаменимост в случаите, в които трябва да се свърши нещо. Изтича в гостната и след няколко секунди се върна с ръжена.
— Заповядай, Клариса.
— Благодаря, Юстас.
— Ще те придружа.
— Няма нужда.
— Настоявам — решително заяви той, а Доли обяви, че и тя ще участва в операцията по залавянето на побеснелия иконом.
Процесията премина по ехтящите коридорите, водещи към помещенията за прислугата, и се озова през входа на избата. Вратата беше открехната, но отвъд нея не се чуваха звуци, свидетелстващи за наличието на пиян иконом.
Госпожа Корк надникна в избата, а Юстас и Доли, които стояха зад нея, шепнешком заобсъждаха положението.
— Изглежда, Кейкбред се е поусмирил — отбеляза господин Тръмпър.
— Сигурно изчаква някой да се появи в полезрението му, та да почне да го бомбардира с опасни предмети — прошепна в отговор тя.
Клариса Корк с раздразнение установи, че я побиват тръпки. Нервите й бяха от стомана, но зловещата тишина бе в състояние да извади от равновесие и най-хладнокръвния човек. Когато един иконом е добил широка популярност като човек, който чупи бутилки, съвсем естествено е да очакваш от него да прави именно това. Нормално е да се изнервиш, ако той безмълвно се спотайва в мрака.
— Кейкбред! — заповеднически извика безстрашната ловджийка.
Нито звук не наруши тягостната тишина. Навярно икономът дебнеше зад вратата, готов да се нахвърли върху онзи, който дръзне да прекрати заниманията му.
— Може би си е отишъл — обнадеждено промърмори господин Тръмпър.
— Не, още е там — опроверга го Доли. — Виждам как очите му блестят в тъмнината.
Думите й подействаха на госпожа Корк като сигнал за атака. Не й беше присъщо да си губи времето с празни приказки, предпочиташе да действа. Здраво стисна ръжена, широко отвори вратата и заслиза по каменните стъпала, а Юстас Тръмпър се поколеба само за миг и я последва.
Краката му се подкосяваха, крепеше го само мисълта, че никога досега не е постъпвал толкова храбро. Ала едва прекрачи прага, вратата с трясък се затвори след него и ключът се превъртя в ключалката.
Междувременно Ан, която бе командирована от господарката на Шипли Хол в градината, за да открие дезертьорите, излезе на терасата. Тъкмо се канеше да я прекоси видя, че лампата в кабинета на госпожа Корк свети. Хрумна й, че сигурно е забравила да изключи осветлението, тъй като само преди петнайсет минути бе отишла в кабинета за копие от „Една жена сред африканската пустош“, с откъси от която работодателката й възнамеряваше да онагледи лекцията си.
Смазана от чувството за вина, което изпитват всички, оставящи лампите да светят в безлюдни стаи, тя побърза да отвори остъклената врата и да поправи грешката си, ала откри, че помещението не само не е безлюдно, ами е пренаселено. Първото, което се изпречи пред очите й, беше Джей Джи Милър — най- противният полузащитник на английския национален отбор по ръгби. Той беше с гръб към нея и окуражаващо подвикваше на нещо, което бюрото закриваше от погледа й. Ан безшумно се приближи и видя, че въпросното нещо са внушителни по размерите си седалищни части е опънат върху тях панталон, които се подават от дълбок шкаф. Сториха й се познати и само след миг интуицията й подсказа, че принадлежат на самия лорд Джордж Уфнам.
Тъй като беше интелигентна девойка, би трябвало да се досети, че ако седалището на чичо й стърчи от шкафове то е, защото той търси скритите диаманти. Но преживелиците от изминалия ден навярно бяха подействали затормозяващо на мисловната й дейност, ето защо гледката я порази.
— Какво… — подхвана тя, а Джеф подрипна като състезател по висок скок, трениращ за олимпиада. Същевременно се разнесе приглушен звук, който би подсказал на инспектор Първис, че последният представител на рода Уфнам е ударил главата си в горната част на шкафа.
Джеф се завъртя във въздуха и при обръщането си успя да разпознае новия член на малкия им, но сплотен колектив.
— О, здравей — провикна се сърдечно. — Заповядай, идваш тъкмо навреме.
Ан спокойно можеше да се изпъне в цял ръст и безмълвно да го срази с унищожителния си поглед. Ала нито една изгаряща от любопитство девойка не е в състояние да срази с надменно мълчание отрепките на обществото, когато само тези отрепки могат да отговорят на въпросите й.
— Да му се не види, какво правите? — възкликна тя.
Отговорът на Джеф беше лаконичен и конкретен. Когато съобщаваш добри новини, не е необходимо да проявяваш деликатност.
— Намерихме ги!
— Диамантите ли? — ахна Ан.
— Да. Всичко свърши, остана само с ръкопляскане да поздравим чичо Джордж.
Лорд Уфнам се измъкна от шкафа като цирков слон, който заднишком излиза на арената. С едната си ръка разтриваше ударената си глава, с другата притискаше до гърдите си голяма кутия за тютюн.
— Ето ги, скъпа. Моля те друг път да не проговаряш така внезапно… не и в подобен момент.
Джеф не споделяше мнението му. Продължителният и вълнуващ разговор, който току-що беше провел с любимата девойка, му беше подействал като дъжд на напукана от жегата плодородна почва. В интерес на истината ненадейната й поява беше накарала косата му да побелее и навярно бе причинила непоправимо увреждане на сърцето му, но ако толкова й се искаше да проговаря внезапно, той нямаше намерение да й пречи. Важното бе, че отново му говореше.
— Да — продължи лордът, — дългото търсене най-сетне приключи. Диамантите са в ръцете ни.
— Тогава горе ръцете! — нареди уверен мъжки глас и господин Молой с решителна стъпка се появи на
