национална поезия, изобразително изкуство, литература, език и самосъзнание. За шест месеца малкият отряд на Камински успял да убие един служител на КГБ и двама не особено високопоставени партийни функционери — руснаци, назначени от Москва в управата на Тернопол. После групата била предадена.
Който и да бил предателят, той загинал заедно с останалите при престрелката със специалните части на КГБ, обкръжили селската къща, в която бойната група се била събрала, за да обсъди следващата си операция. Само Камински успял да избяга. Дни наред той се крил като преследвано животно в храсталаци, плевни, обори и гори. Нощем се придвижвал на юг към морския бряг с необмисленото в подробности намерение да се промъкне на борда на някой западен кораб.
Но се оказало невъзможно да влезе в одеското пристанище и затова потърсил убежище в блатистата местност около устието на Днестър, югозападно от Одеса, близо до румънската граница. Една нощ той стигнал до малко рибарско селце и успял да открадне лодка с триъгълно платно и ниска мачта. Камински никога не бил стъпвал в платноходка и нямал представа как да я управлява. Известно време се борил с платното и руля, после я пуснал по вятъра и се оставил в ръцете на Господ, като се опитвал да насочва лодката на юг, ориентирайки се по звездите и слънцето.
Късметът му помогнал да не влезе в полезрението на патрулиращите съветски граничарски катери и да не пресече пътя на някое рибарско корабче. Малката дървена черупка, незабелязана от радарите, се измъкнала от съветски териториални води и се зареяла някъде между Румъния и Крим, като бавно се носела на юг, далеч от корабните маршрути. После се развихрила буря. Камински не успял навреме да свие платното, лодката се преобърнала и той прекарал остатъка от нощта, вкопчен в стърчащия нагоре кил. На сутринта успял да изправи лодката и със сетни сили се прехвърлил в нея. Преди да го връхлети бурята, той си бил съблякъл дрехите, за да подложи изгорялото си тяло на хладния нощен вятър. И така облеклото му потънало, заедно със суровите картофи и лимонадената бутилка пълна с прясна вода. Рулят и платното също изчезнали в бурята. Слънцето припичало жестоко. Изгарянията болели нетърпимо. На третия ден след бурята Камински изпаднал в безсъзнание. Когато отворил очи, видял, че е настанен в легло, усещал, че цялото му тяло гори, и чул някакви гласове, които говорели на език, който взел за български. Шест дена не смеел да отвори очи, нито да обели дума.
Ендрю Дрейк изслуша разказа на мъжа и сърцето му заликува. Беше намерил човека, когото търсеше от години.
— Отивам да се срещна със швейцарския консул в Истанбул. Ще се опитам да ти издействам документ от Червения кръст, с който да можеш да напуснеш Турция — каза той, когато видя, че Камински се е уморил да говори. — Искам да ти изкарам виза за временно пребиваване в Англия, а веднъж да стигнем там, ще подадеш молба за политическо убежище.
Преди да излезе от болничната стая, Дрейк се спря на вратата.
— Не можеш да се върнеш в Украйна — каза той на Камински. — Но с твоя помощ аз ще мога. Цял живот мечтая за това.
Ендрю Дрейк се забави в Истанбул повече, отколкото предвиждаше. Чак на шестнайсти март успя да вземе пътническите документи на Камински и да отлети обратно в Трабзон. Междувременно след дълга разправия по телефона с единия от собствениците на фирмата той получи разрешение да удължи отпуската си. Пътуването му до Турция си струваше всичките неприятности. Посредством Камински Дрейк щеше да осъществи мечтата на своя живот.
Царската, превърнала се по-късно в съветска, империя отвън изглежда монолитна и непоклатима, но има две ахилесови пети. Едната е вечният проблем с изхранването на двеста и петдесетте милиона души, другата наричат с евфемизма „национален въпрос“. Сред четиринайсете републики, управлявани от Русия, няколко имат по-ярък индивидуален облик и по-високо национално самосъзнание на населението. Най- голямата от тях е Украйна. През 1982 г. населението на Руската федеративна република наброява сто и двадесет милиона. Втора по големина в Съветския съюз е Украйна със седемдесет милиона. Това е първата причина, поради която както царете, така и членовете на Политбюро винаги са обръщали особено внимание на този доминион и са провеждали спрямо него политика на безмилостно русифициране.
Втората причина се корени в историята. Украйна винаги е била делена на две: на Източна и Западна. Оттук и трагичната й съдба. Западна Украйна се простира от Киев до полската граница. Източната е по- русифицирана, тъй като столетия наред е живяла под царско иго. По същото време Западна Украйна е била част от Австро-Унгарската империя. В духовно и културно отношение тя е ориентирана към Запада повече от останалите съветски републики, с изключение може би на трите прибалтийски, които обаче са твърде малки, за да се противопоставят на руското влияние. Украинците четат и пишат на латиница, а не на кирилица. Болшинството от тях не са православни, а католици-униати. Техният език, литературата, поезията, изкуството и всичките им традиции водят началото си от древността, много преди нахлуването на руските завоеватели от север.
След разпадането на Австро-Унгария в 1918 г. западните украинци отчаяно се борят за самостоятелност, но за разлика от чехите, словаците и унгарците, създали свои държави върху руините на империята, през 1919 г. Западна Украйна бива присъединена към Полша под името „провинция Галиция“. През 1941 г. германците завземат тази територия. Народът е объркан. Обзема го смесица от надежди и страхове. Някои решават, че ако се бият срещу хитлеристите, Москва впоследствие ще е по-благосклонна и ще направи някои отстъпки на страната им. Други се заблуждават, че за да има свободна Украйна, Русия трябва да бъде победена. Водени от това убеждение, те се присъединяват към Украинската дивизия, обличат германски униформи и воюват срещу Червената армия. Има и такива, като бащата на Камински, които се качват в Карпатите, стават партизани и се бият последователно с първия завоевател, после с втория и накрая пак с първия. Но надеждите на всички рухват, когато Сталин печели войната и разширява империята си на запад по река Буг — новата руско-полска граница. Западна Украйна попада под властта на новите царе: членовете на Политбюро. Но украинците не престават да мечтаят за самостоятелност. Затова, като се изключи един кратък период на либерализиране в края на управлението на Хрушчов, Москва прилага все по-твърдо програмата за смазване на украинския национализъм.
Степан Драч, студент от Ровно, се записал като доброволец в Украинската дивизия. Той бил един от щастливците, оцелели през войната. През 1945 г. англичаните го пленили в Австрия и го изпратили на принудителен труд в една ферма в Норфолк. Според тайното споразумение между британския Форин Офис, американския Държавен департамент и съветското външно министерство, той щял да бъде репатриран заедно с останалите два милиона „жертви на Ялта“ и да бъде екзекутиран от органите на НКВД. Но и този път извадил късмет. Катурнал едно момиче от британската гражданска отбрана зад една норфолкска купа сено и то забременяло. Оженили се и шест месеца по-късно по хуманитарни причини властите разрешили на Драч да остане в Англия. Когато бил освободен от принудителния труд във фермата, той използвал познанията си на радист и отворил работилница за ремонт на радиоапарати в Братфорд, центъра на трийсетхилядната колония от украински емигранти в Англия. Първото дете на младоженците починало при раждането. През 1950 г. им се родил втори син, когото кръстили Андрий.
Андрий научи от баща си не само украинския език. Степан Драч му разказваше за красотите на Карпатите и на Русия. Малкият Андрий беше закърмен с омраза към руснаците. Но когато момчето бе на дванайсет години, баща му загина при автомобилна катастрофа. Майка му, отегчена от досадното еднообразие на живота сред емигранти, приятели на мъжа й, които всяка вечер се събираха край камината и си говореха за миналото на неразбираем за нея език, промени фамилията си от Драч на Дрейк, а малкото име на сина си — от Андрий на Ендрю. И така момчето се записа в гимназията, а по-късно и в университета под новото си име. Когато си извади първия паспорт, той също бе на името на Ендрю Дрейк.
В университета Ендрю възвърна украинското си самосъзнание. Там се запозна с няколко украинци и отново започна да говори свободно на езика на баща си. Това се случи в края на шейсетте години. Краткотрайният ренесанс на украинското изкуство вече беше отшумял и повечето от неговите най-изявени представители бяха в лагерите на Гулаг. Така че когато Андрий се запозна с техните произведения, той знаеше за нерадостната им съдба. В началото на седемдесетте младежът четеше всичко украинско, до което успееше да се докопа: от класика Тарас Шевченко и неговите последователи, писали по времето на Ленин и ликвидирани по-късно от Сталин, до така нареченото „поколение на шейсетте“ — творци, успели да издигнат глас във възхвала на Украйна през няколкото години на разведряване, преди Брежнев отново да задуши патриотизма, към който те призовавали. Четеше Осдачий, Чорновил, Мороз и Дзюба. А когато се натъкна на
