притежаваше подходящи за поста си изискани обноски и дипломатичност.
Държавният секретар не присъстваше на тазсутрешното съвещание, свикано по молба на Поклевски. Другите двама мъже, седнали пред бюрото на президента, бяха Робърт Бенсън, директор на Централното разузнавателно управление, и Карл Тейлър.
Сред неосведомената общественост преобладава убеждението, че Агенцията за национална сигурност (АНС) е службата, която отговаря изцяло за електронното разузнаване. Всъщност АНС провежда онези разузнавателни дейности извън територията на САЩ, свързани с електронните средства за подслушване и радиопрехващане. Нейните специалисти дешифрират, превеждат от стотици езици и анализират милиони думи дневно. Но нямат никакво отношение към шпионските спътници. Визуалното наблюдение на планетата, осъществено посредством камери, монтирани на самолети и най-вече на спътници, е прерогатив на Националната служба за разузнаване от въздуха, съвместен орган на ЦРУ и на Военновъздушните сили на САЩ. Карл Тейлър беше директор на НСРВ и освен това имаше чин генерал-лейтенант от Военновъздушното разузнаване.
Президентът събра накуп пръснатите по писалището си снимки и ги върна на Тейлър, който стана и ги прибра в своето куфарче.
— Добре, господа — бавно заговори Матюс, — показахте ми, че на малка част от територията на Съветския съюз, а може би дори само на тези няколко десетки декара, пшеницата не расте добре. Какво доказва това?
Поклевски погледна Тейлър и му кимна. Генералът се покашля.
— Господин президент, позволих си да уредя прожекция на материалите, които в момента идват от един наш спътник тип „Кондор“. Моля да ги видите.
Матюс кимна и проследи с поглед Тейлър, който прекоси кабинета и стигна до библиотеката, в чийто долен край бе освободено място за няколко телевизора. Когато външни хора посещаваха Овалния кабинет, редицата монитори биваше закривана с плъзгащи се вратички от тиково дърво. Тейлър включи крайния ляв монитор и се върна до бюрото на президента. Вдигна слушалката на един от шестте телефона, избра някакъв вътрешен номер и каза кратко:
— Пуснете го.
Способностите на спътниците тип „Кондор“ бяха известни на Матюс. „Кондорите“ летяха на по-висока орбита от всички останали космически апарати и бяха оборудвани със съвършени камери, които можеха от разстояние триста километра, през мъгли, дъждове, снежни бури и облаци, денем и нощем да фокусират обективите си върху предмети с размера на човешки нокът. Тези спътници представляваха последната дума на техниката.
През седемдесетте години фоторазузнаването вече бе доста напреднало, но отнемаше много време. Всяка ролка заснет филм трябваше да бъде изстреляна от спътника към земната повърхност в специална защитна капсула. В капсулите имаше радиомаяци, които излъчваха специфичен сигнал, който помагаше на наземните екипи да ги открият. После филмите биваха пренасяни със самолети и хеликоптери до централната лаборатория на НСРВ за промиване. Само когато спътниците имаха пряка видимост към територията на Съединените щати, беше възможно да се извършват директни телевизионни предавания. Когато спътниците се намираха над Съветския съюз, овалът на земната повърхност пречеше на приемането на сигнала и хората в командния център трябваше да чакат, докато предшествениците на „Кондорите“ не обиколят планетата и не им пуснат записите.
През лятото на 1978 година учените измислиха „параболичната игра“, която реши този проблем. Те изобретиха с помощта на компютрите си следното: щом от Белия дом пожелаеха картина от някой конкретен спътник, той получаваше заповед отдолу и започваше да предава сигнала си по ниска парабола на своя най-близък съсед, той — на следващия, и така, докато сигналът не стигнеше до спътник с пряка видимост към територията на Америка. „Кондорите“ приличаха на баскетболисти, които в движение си подават топката. От приемателните антени картината можеше да бъде предадена в централната сграда на НСРВ, а оттам — директно в Овалния кабинет.
Спътниците летяха на висока орбита и като се отчетеше въртенето на Земята, всъщност те се движеха със скорост шейсет хиляди земни километра в час. Това създаде големи трудности. Наложи се да се правят гигантски изчисления и пермутации, но компютрите се справиха с тях и през 1980 година президентът на Съединените щати само с натискането на едно копче можеше да види всеки квадратен сантиметър от земната повърхност. Това донякъде го смущаваше. Не и Поклевски. Той беше възпитан в духа на светата изповед и смяташе, че дори най-съкровените мисли и постъпки могат да станат достояние на упълномощените за това. Възприемаше „Кондорите“ като изповедални, а себе си като свещеник, какъвто навремето едва не бе станал.
На екрана се появи образ, генералът разгърна върху бюрото на президента карта на Съветския съюз и посочи с пръст:
— Господин президент, в момента виждате картина, предавана от „Кондор 5“. Това е територия между Саратов и Перм, отвъд целинните земи и Черноземието.
Матюс вдигна поглед към екрана. Под спътника се простираше широк около трийсет километра пояс от ниви. Земята изглеждаше гола, като наесен, след жътва. Тейлър даде някакви инструкции по телефона. След няколко секунди обективът се фокусира върху отрязък от земната повърхност, не по-голям от седем квадратни километра. В лявата част на екрана се появиха и след малко пак изчезнаха няколко загубени в необятната степ дървени селски къщурки. В обектива на спътниковата камера попадна коларски път. Тейлър отново измърмори нещо в слушалката. Сега екранът обхващаше площ от около стотина квадратни метра. Качеството на изображението се подобри. Появи се някакъв мъж, който водеше кон за юздата.
— Забавете картината! — нареди Тейлър.
Нивите започнаха да минават по-бавно под камерата. Високо в небето спътникът „Кондор“ продължи да се движи със същата скорост и на същата височина. Картината видоизменяха специалистите в лабораториите на НСРВ. Застанал до ствола на едно самотно дърво, селянинът бавно разкопча дюкяна си. Президентът Матюс нямаше отношение към техниката и непрестанно се удивляваше на нейните достижения. „Наистина е смайващо — помисли си той, — че аз си седя тук на топло в кабинета във Вашингтон и гледам как един човек пикае в подножието на Урал!“
Селянинът бавно излезе от кадър. На екран се появи безкрайно поле, засято с пшеница.
— Стоп! — заповяда Тейлър по телефона.
Изображението застина.
— Увеличете! — рече Тейлър.
Земната повърхност започна да се приближава, докато двайсетина стръка млада пшеница не заеха целия екран. Те изглеждаха клюмнали и крехки. Матюс бе виждал подобни растения в пустинните области на Средния запад, където бе израсъл.
— Стан — подкани той към обяснение своя близък сътрудник Поклевски, който бе свикал това съвещание.
Полякът внимателно подбра думите си:
— Господин президент, тази година Съветският съюз по план трябва да получи реколта от двеста и четиридесет милиона тона от зърнени насаждения. Сто и двадесет милиона тона пшеница, шейсет милиона тона ечемик, четиринайсет — овес, четиринайсет — царевица и остатъка — ориз, просо, елда и бобови култури. Основната част от реколтата са пшеницата и ечемикът.
Поклевски стана и отиде до бюрото, където бе разгърната картата на Съветския съюз. Тейлър изключи телевизора и се върна на мястото си.
— Четиридесет процента от годишния добив на зърнени култури в Съветския съюз дават Украйна и Кубанската област в Южна Русия — продължи полякът и посочи въпросните райони на картата. — Там насажденията са предимно от зимна пшеница. Това означава, че площите се засяват през септември- октомври. Пшеницата покълва през ноември, когато падат първите снегове, които предпазват кълновете от декемврийските и януарските студове.
Поклевски се обърна и тръгна към френските прозорци зад стола на президента. Той имаше навик да кръстосва напред-назад, докато говори.
Скритият в задната част на западното крило Овален кабинет не се забелязваше от Пенсилвания Авеню, но тъй като горната част на тези високи прозорци можеше да се види от паметника на Вашингтон и някой
