обясни явлението, върнете обратно спътниците над мястото и го снимайте още веднъж. По дяволите! Трябва да разберем какво става с тая руска пшеница!
На следващата сутрин американските спътници „Кондор“ продължаваха да патрулират над Съветския съюз. Те можеха да наблюдават почти всичко на територията на тази необятна страна, но не бяха в състояние да видят единия от тримата първи секретари на английското посолство в Москва, който бе седнал зад бюрото си. Самият Харолд Лесинг съзнаваше, че видът му не е за показ. Дипломатът беше бял като платно и изглеждаше зле.
Основната ограда на английското посолство в съветската столица е красива старинна къща от преди революцията. Тя е разположена на крайбрежната улица „Морис Торез“ и фасадата й гледа на север към южната част на Кремъл, който се намира отвъд реката. По царско време къщата принадлежала на захарен магнат — милионер. Британците я закупили скоро след революцията. Оттогава съветското правителство все се опитва да ги прогони от нея. Всяка сутрин Сталин трябвало да търпи гледката на английското знаме, трептящо на утринния ветрец, защото въпросната къща се намирала точно срещу личните му покои. Това го вбесявало.
На Британското търговско представителство не е оказана честта да бъде разположено в красивата сграда до реката. То се помещава в грозен и зле построен следвоенен блок на около три километра по на запад, на „Кутузовски проспект“, срещу подобния на многоетажна торта хотел „Украйна“. Всъщност това е комплекс от сгради, приютили както многочислени канцеларии на най-различни посолства, така и квартири на дипломати от цял свят. Комплексът има само един вход, охраняван от неколцина бдителни милиционери. Неугледната компилация от сгради е известна сред московчани като „дипломатическия корпус“.
Кабинетът на Харолд Лесинг се намираше на последния етаж на търговското представителство, като заемаше едно малко блокче. През това топло майско утро, в десет и половина часа Лесинг припадна. Докато се свличаше на пода, той неволно катурна телефона от бюрото и звукът накара секретарката му да дойде от съседната стая, за да види какво става. Без да вдига много шум, тя повика съветника по търговските въпроси, който нареди на две млади аташета да помогнат на Лесинг, който вече бе дошъл в съзнание, но се чувствуваше много зле. Младежите отведоха своя по-старши колега до апартамента му, който бе разположен в блок № 6, само на стотина метра от търговското.
Съветникът се обади в посолството, съобщи на пълномощния министър за случилото се и помоли да изпратят при Лесинг лекаря на посолството.
След като прегледа Лесинг в апартамента му, докторът понечи да информира съветника по търговските въпроси за състоянието му. За негова изненада съветникът го прекъсна и каза, че ще е по-добре да отидат в сградата на „Морис Торез“ и да обсъдят въпроса с пълномощния министър. Лекарят, който беше обикновен интернист, изпратен по тригодишен договор в Москва, където временно му бе присъден ранг първи секретар, чак по-късно разбра защо бе необходимо да ходят в посолството. Когато пристигнаха пълномощният министър ги отведе в специална стая, изолирана и оборудвана срещу подслушване. В търговското представителство нямаше подобни помещения.
— Получил е кръвоизлив на язвата — доложи лекарят на двамата дипломати. — От няколко седмици, а може и месеци, имал болки, но си мислел, че се дължат на лошо храносмилане. Вместо да дойде да го прегледам, гълтал противокиселинни таблетки с цели шепи.
— Налага ли се да бъде хоспитализиран? — попита умислено пълномощният министър.
— Несъмнено! — отвърна му докторът. — Ще уредя да го приемат след един-два часа. Съветските ми колеги са напълно компетентни в лечението на подобни случаи.
За известно време се възцари тишина. Двамата дипломати се спогледаха. Съветникът по търговските въпроси поклати отрицателно глава. И двамата мислеха за едно и също. Знаеха онова, което докторът не подозираше: истинската функция на Лесинг в посолството. Шефът на търговската секция отстъпи пред по- висшите интереси:
— Не! — каза той кротко. — Ще го изпратим в Хелзинки със следобедния полет. Ще издържи ли пътуването?
— Но…
Лекарят понечи да възрази, но млъкна. Осъзна защо трябваше да пропътува три километра, заради този разговор: навярно Лесинг ръководи резидентурата на английското разузнаване в Москва.
— Да, да, ще издържи. Сега е в шок и е загубил около половин килограм кръв. Инжектирах му сто милиграма петидин — безвредно успокоително. В три часа ще му направя още една инжекция. Лесинг не е в състояние да кара автомобил. Ще се наложи да го откарате до летището и да изпратите с него придружител. Щом пристигне, веднага трябва да бъде настанен в болница. Ще съм по-спокоен, ако лично го придружа. Бих могъл да се върна с утрешния самолет.
Пълномощният министър стана.
— Чудесно — каза той. — Останете там два дни. Починете си малко. Жена ми е попривършила запасите от някои необходими за домакинството стоки. Ще бъдете ли така любезен… Благодаря ви! Сега ще се разпоредя да уредят всичко по пътуването.
От години в пресата и в шпионските романи се пише, че централата на британското разузнаване или Сикрет Интелиджънс Сървис, известно в миналото като МИ 6, се помещава в една сграда в лондонския район Ламбет. Това винаги предизвиква усмивки у служителите на това ведомство, тъй като адресът в Ламбет е грижливо поддържано прикритие.
По същия начин, за всички любопитни, които се интересуват къде се намира контраразузнаването, или МИ 5, е създадено прикритие на улица „Кързън“: известната сред обществеността Ликънфийлд Хаус, която е в съседство с клуба „Плейбой“. Всъщност неуморимите ловци на шпиони от години не са се мяркали по тези места.
Истинският дом на най-тайната от тайните служби е модерна висока сграда, която е на един хвърлей място от една от големите лондонски гари за влакове, пътуващи в южно направление. Разузнаването обитава тази сграда от началото на седемдесетте години.
В апартамента, разположен на най-горния й етаж, иззвъня един от вътрешните телефони. Генералният директор на британското разузнаване вдигна слушалката, загледан през прозорците със затъмнени стъкла към Биг Бен, който се извисяваше в далечината зад реката. Новината за болестта на Лесинг бе пристигнала от Москва в ранния следобед и бе незабавно дешифрирана от съответния отдел, който се намираше в подземните етажи на същата сграда. Сега началникът на кадри я долагаше на своя шеф.
— Колко време ще отсъства от работа — попита генералният директор.
— Поне няколко месеца — отговори му кадровикът. — Няколко седмици ще прекара във финландската болница, после ще му трябва поне още толкова време, за да се възстанови.
— Жалко — рече директорът. — Налага се бързо да му намерим заместник.
Порови се в невероятната си памет и се сети, че Лесинг ръководеше двама агенти: единия в Червената армия, другия в съветското външно министерство. Не бяха особено високопоставени, но вършеха работа.
— Уведомете ме, когато Лесинг пристигне в Хелзинки и ме дръжте в течение за това как се развива здравословното му състояние — продължи директорът. — Съставете кратък списък на подходящите кандидати за неговото място. Искам го до довечера!
Сър Найджъл Ървин бе третият поред професионален разузнавач, издигнал се до поста генерален директор на Сикрет Интелиджънс Сървис или „фирмата“, както я наричаха хората от бранша.
Много по-голямото американско ЦРУ, основано от Алън Дълес, който бе направил много за изграждането на авторитета на това ведомство, в началото на седемдесетте години бе оглавено от външен човек — адмирал Стансфийлд Търнър. Това бе своеобразна контрамярка, която президентът бе принуден да вземе срещу злоупотребите с власт и анахроничните силови методи, използвани от ЦРУ. По ирония на съдбата в същото време британското правителство стори тъкмо обратното и назначи за шеф на „фирмата“ професионалист, а не висш дипломат от Форин Офис, както повеляваше традицията.
Оказа се, че решението е било правилно. Фирмата твърде дълго се бе разкайвала заради измяната на Бърджис, Маклийн и Филби. Сър Найджъл Ървин се стремеше да работи така, че когато дойде време да предаде поста си на своя приемник, реномето на английското разузнаване да е безукорно и оттук насетне
