стихотворенията и на тайния дневник на Павел Симоненко, идола на украинските студенти, умрял от рак на двайсет и осем години, Андрий окончателно се влюби в тази изстрадала страна, която дори не бе виждал.
Колкото повече обичаше Украйна, толкова по-силно ненавиждаше онези, които смяташе за нейни окупатори и подтисници. Трескаво търсеше нелегално отпечатаните листовки, тайно изнесени от Украйна. Поглъщаше жадно „Украинския глашатай“, в който пишеше за съдбата на стотиците неизвестни украински дисиденти, за които Западът не знаеше нищо, понеже съветските власти не им бяха устроили шумни съдебни процеси като на Даниел, Синявский, Орлов и Шчаранский. Омразата на Ендрю Дрейк нарастваше, докато не стигна до извода, че КГБ олицетворява цялото зло на света.
Ендрю разсъждаваше достатъчно трезво и реалистично, за да не приеме грубия национализъм на по- старото поколение емигранти и вечното им делене на източни и западни украинци. Отричаше и техния вроден антисемитизъм, защото харесваше произведенията на Глуцман, ционист и едновременно с това украински националист, и го възприемаше като свой съотечественик. След като анализира украинската емигрантска общност в Англия, Ендрю раздели мислено членовете й на четири групи: езиковите националисти, които се задоволяват с това да говорят и пишат на родния си украински; кръчмарските приказливци, които нищо не правят; онези, които украсяват клубовете си с несръчно нарисувани лозунги и дразнят англичаните от съседните къщи, но се страхуват да предизвикат съветската мечка и най-смелите, които демонстрират пред делегациите, пристигнали от Москва, докато Специалният отдел на полицията грижливо ги снима, установява самоличността им и ги взема на отчет.
Дрейк не се присъедини към нито една от тези групи. Той се държеше с емигрантите студено, дори надменно. Гледаше да не се набива в очи и не участваше в никакви протестни акции. Започна работа като чиновник в Лондон. Мнозина кротки бюрократи имат тайни увлечения, за които колегите им не подозират. Тези скрити страсти поглъщат всичките им спестявания, свободното им време и отпуските. Дрейк беше от този тип чиновници. Той тихомълком събра малка група от свои съмишленици. Издири ги един по един, сприятели се с тях, накара ги да се закълнат, че ще пазят в тайна намеренията си и ги призова да бъдат търпеливи. Андрий Драч имаше тайна мечта и не беше безвреден, защото, както е писал Томас Елиът, „той сънуваше с отворени очи“. Вярваше, че мечтата му някой ден ще стане реалност. Копнееше да нанесе такъв удар по московските тирани, след който те да не могат да се окопитят. Искаше да проникне през стените на тяхната власт и да ги атакува вътре в крепостта им.
Когато откри Камински, разбра, че е направил решаваща крачка към осъществяването на заветната си мечта. Самолетът се извиси в топлото синьо небе и се насочи към Трабзон. На борда му Драч изпитваше вълнение и увереност.
Мирослав Камински погледна нерешително Дрейк.
— Не знам, Андрий — каза му той. — Въпреки всичко, което направи за мен, не знам дали мога да ти се доверя напълно. Извинявай, но животът ме е научил да съм предпазлив.
— Мирослав, още двайсет години да ме познаваш, пак няма да разбереш за мен повече от това, което вече знаеш. Разказах ти всичко за себе си. Ти не можеш да се върнеш в Украйна. Аз ще отида там вместо теб. Но когато пристигна, ще трябва да се свържа с наши съмишленици. Трябва да ми кажеш как да ги открия!
Камински най-сетне склони:
— Останаха двама, които не бяха разкрити, когато групата бе предадена. Запознахме се преди няколко месеца и не съм казвал за тях никому.
— Нали са украинци и борци за свобода? — попита го въодушевено Дрейк.
— Да, украинци са, но има още нещо, което мотивира действията им. Те принадлежат към народ, който също е много изстрадал. Бащите им, както и моя, са лежали по лагерите, но заради друго. Те са евреи.
— Но нали мразят Москва и искат да нанесат удар по Кремъл?
— Да. Мразят управниците на Съветския съюз не по-малко от нас двамата — отвърна му Камински. — Привърженици са на някаква „Еврейска лига за самозащита“. Доколкото разбрах, са чули за нея по радиото. Те са убедени, че е време да отвърнат на насилието с насилие. Не искат повече да търпят със сведени глави. В това отношение разбиранията ни напълно съвпадат.
— Непременно трябва да се свържа с тях! — припряно настоя Дрейк.
Камински му каза имената и адресите в Лвов на двамата млади еврейски борци против тоталитаризма. На следващата сутрин Дрейк взе самолета за Лондон и още същия ден се записа за организирана от „Интурист“ групова екскурзия до Киев, Тернопол и Лвов, която щеше да се състои през началото на юли. Освен това напусна работата си и изтегли всичките си спестявания в брой.
Никой не подозираше, че Ендрю Дрейк, или по-скоро Андрий Драч, започва своята лична война с Кремъл.
1.
През този хубав майски ден Вашингтон бе огрян от галещите топли лъчи на пролетното слънце. По улиците се появиха първите хора, излезли по къси ръкави. Цъфнали бяха и първите едри цветове на червените рози в градината под френските прозорци на Овалния кабинет на Белия дом. Но въпреки че прозорците бяха отворени и свежото ухание на трева и цветя нахлуваше през тях в тази Светая светих на най-могъщия владетел на света, вниманието на четиримата мъже, събрали се в кабинета, бе насочено към други растения в една далечна страна.
Президентът Уилям Матюс седеше на мястото, на което винаги бяха сядали държавните глави на Америка: с гръб към южната стена на помещението и с лице към широкото старинно писалище и към мраморната камина в отсрещния край на кабинета. Столът му, за разлика от този на повечето от неговите предшественици, не бе изработен по поръчка, а представляваше стандартен въртящ се образец на обикновена чиновническа мебел, с каквато са обзаведени кабинетите на членовете на ръководствата на всяка по-голяма фирма. Президентът, който винаги настояваше авторите на рекламните материали за многобройните му победоносни предизборни кампании да го именуват „Бил“ Матюс, държеше да създаде у хората впечатлението на народен човек, като гледаше облеклото, навиците и вкусовете му да съответстват на този имидж. Затова столът му в Овалния кабинет, където Матюс обичаше да приема многобройни посетители от всякакъв вид, не беше луксозен. Президентът никога не забравяше да спомене пред гостите си, че не е сменил старинното писалище, понеже то било част от традициите на Белия дом. Това обяснение обикновено правеше добро впечатление на потенциалните избиратели.
Но когато се съвещаваше с най-близките си съветници, Матюс ставаше друг човек. Беше немислимо някой от тях да се обърне към него с „Бил“, въпреки че на публични места той насърчаваше дори най- нисшите си подчинени към подобни „непринудени“ фамилиарности. В тесен служебен кръг благият тембър на президента изчезваше. Добродушната му усмивка, накарала избирателите да го възприемат като „момчето от нашия квартал“, се стопяваше. Съратниците му добре знаеха, че той не е никакъв симпатяга, а човекът на върха.
Срещу бюрото на президента бяха седнали тримата мъже, поискали тази сутрин той да ги приеме. Най- приближеният му съветник, в смисъл на човешки взаимоотношения, а не на местоположение в помещението, беше председателят на Съвета за национална сигурност. В Източното крило на Белия дом и в канцелариите на другите правителствени сгради го наричаха различно: „доктора“ или „онзи проклет поляк“. Винаги сериозният Станислав Поклевски се ползваше с доверието на президента по всички въпроси на националната сигурност и външната политика. Мнозина го мразеха, но никой не го подценяваше.
Двамата представляваха доста странна двойка: русият белокож протестант от Юга и мургавият мълчалив католик, емигрирал от Краков в Щатите, когато бил още малко момче. Но образованият в йезуитско училище и безчувствен като сметачна машина поляк попълваше със знанията си липсата у президента на разбиране и на усет към сложната психика на европейците и най-вече на славяните.
Съществуваха още две причини, поради които съветникът се нравеше на шефа си. Поклевски беше предан като куче и нямаше никакви амбиции да прави самостоятелна кариера, вън от тази в сянката на Бил Матюс. Президентът беше достатъчно разумен да балансира силната омраза на доктора към комунистите с по-трезвата и умерена позиция на държавния секретар, който произхождаше от стар бостънски род и
